Най-сетне една сутрин получил дългоочакваната телеграма, в която Кауфман и Остин разказвали как тръстиканците ги завели в центъра на селището и там — като красив жест на благодарност и приятелство, както двамата го изтълкували — отворили за тях прохода към другия свят. Изследователите описвали отвора и розовия пейзаж, който се виждал през него, с почти същите думи, използвани пет години по-рано от Тръмейнкоу, но младият Гилиъм вече не можел да ги приеме за фантастична измислица — вече знаел, че всичко това се случвало в действителност. Ненадейно го налегнало чувството, че е ограничен до задушаване, и то не защото се бил залостил в малкия си кабинет. Струвало му се, че е притиснат между стените на една вселена, която, както вече знаел, не била единствената. Ала този гнет скоро щял да приключи, казал си той. Посветил няколко минути на спомена за клетия Оливър Тръмейнкоу. Предположил, че силните му религиозни убеждения му попречили да приеме видяното и не му оставили друг избор, освен криволичещата пътека на лудостта. За щастие двамата некадърници Кауфман и Остин имали далеч по-просто устроени умове и това ги избавило от подобна участ. Гилиъм препрочел телеграмата стотици пъти. Тръстиканците не само съществували, но и упражнявали нещо, което той, за разлика от Тръмейнкоу, предпочел да определи като магия, а не като злотворно чародейство. Сега пред Кауфман и Остин се разкривал един непознат свят и те явно нямало да устоят на изкушението да го изследват.
Докато четял следващите им телеграми, Гилиъм съжалявал, че не ги е придружил. С одобрението на тръстиканците, които ги оставили на воля, Кауфман и Остин започнали да предприемат кратки набези в оттатъшния свят, за чиито особености неспирно го осведомявали. Той представлявал в общи линии обширна равнина от розови, слабо проблясващи камъни, над която тегнело едно небе, вечно забулено от гъста мъгла. Ако отвъд мъглата имало слънце, то неговите лъчи не успявали да я пробият. Поради това единствената светлина идвала от странния материал на почвата, тъй че пейзажът тънел в печална дрезгавина. Тя сливала деня и нощта във вечен здрач и затруднявала гледането на големи разстояния, въпреки че човек можел да види ботушите си с най-големи подробности. От време на време сърдит вятър брулел равнината, вдигайки пясъчна буря, която още повече замъглявала всичко. Изследователите веднага забелязали нещо любопитно: щом преминали през дупката, часовниците им спрели. Ала задрямалите им механизми загадъчно се пробудили отново при завръщането в отсамната действителност. Сякаш единодушно били решили да не отчитат времето, прекарано от собствениците им в другия свят. Кауфман и Остин се спогледали глуповато и, както лесно може да си представи човек, само свили рамене. След като прекарали — според собствените им изчисления — една нощ в лагера, който си устроили близо до дупката, за да държат под око тръстиканците, направили друго откритие. Докато се намирали там вътре, нямало да се наложи да се бръснат: брадите им спрели да растат. Забелязали също така, че ръката на Остин, която той порязал точно преди да мине през дупката, изведнъж престанала да кърви, тъй че дори забравил да я превърже. Сетил се за раната чак когато се върнали в селището, защото тогава от нея пак потекла кръв. Силно заинтригуван, Гилиъм отбелязал в тефтера си този необикновен факт, както и случилото се с брадите и часовниците. Всичко това сочело към едно невъзможно преустановяване на хода на времето. Докато се отдавал на догадки в кабинета си, Кауфман и Остин се запасили с оръжия и продоволствия и поели към единственото, което нарушавало еднообразието на равнината: унилите планини, очертани призрачно на хоризонта.