— Кои сте вие и какво търсите в къщата ми? — попита писателят, без да става от масата, навярно защото по този начин тялото му бе по-малко изложено на прицела на оръжието, което несъмнено бе причината за неуместно възпитания тон на въпроса му.
С все така насочен пистолет Чарлс се обърна да погледне братовчед си и му направи знак с глава. Дошъл бе неговият ред да участва в представлението. Андрю потисна една въздишка на недоволство. Струваше му се прекалено да нахлуят в дома на писателя, размахвайки оръжие, и се разкайваше, че вместо да съчини план за действие по време на дългото пътуване, остави всичко в ръцете на братовчед си, който с тази импровизация успя да създаде действително конфузно положение. Ала вече нямаше връщане назад и Андрю, решен също да импровизира, пристъпи към Уелс. Нямаше ни най-малка представа какво да направи. Осъзнаваше само, че неговите действия трябва да са в унисон със суровото и решително поведение на братовчед му. Измъкна изрезката от вестника от сакото си и с едно рязко движение, каквото изискваше ситуацията, я тупна върху масата между ръцете на писателя.
— Искам да попреча това да се случи — рече, като се постара думите му да прозвучат категорично.
Уелс погледна изрезката без особен интерес, после вдигна очи към двамата натрапници, местейки погледа си като махало ту към единия, ту към другия. Най-сетне взе статията и я прочете внимателно с напълно безизразно лице.
— Съжалявам, че ще трябва да ви го кажа, но това трагично събитие вече се е случило, тъй като е част от миналото. А миналото, както несъмнено знаете, не може да се промени — каза той неприветливо, връщайки изрезката на Андрю.
След кратко колебание младежът взе пожълтялата хартийка и, донякъде смутен, я прибра отново в джоба си. Видимо притеснени от прекалената близост, която им налагаше тясната кухня, където явно нямаше място и игла да падне (всъщност грешаха: имаше място за още един слаб човек и дори за един от новите модели велосипеди, които тъкмо предизвикваха фурор — значително по-леки от предишните поради алуминиевите си спици, тръбовидната рамка с ромбоидна форма и модерните гуми), тримата само се гледаха глупаво като актьори, които внезапно са си забравили репликите.
— Грешите — оживи се Чарлс изведнъж. — Миналото не е неизменно. Не и ако разполагаме с машина, способна да пътува във времето.
Уелс го погледна със смесица от жал и досада.
— Разбирам — промърмори, сякаш чак сега бе схванал за какво всъщност иде реч. — Но ако мислите, че имам такава — заблуждавате се, господа. Аз съм обикновен писател — и той сви рамене с извинителен жест. — Не притежавам никаква машина на времето. Тя е просто плод на въображението ми.
— Не ви вярвам — възрази Чарлс.
— Това е самата истина — въздъхна Уелс.
Чарлс потърси погледа на Андрю, сякаш искаше напътствие как да продължи с цялото това безумие. Бяха стигнали обаче до задънена улица. Андрю тъкмо се канеше да му каже да свали оръжието, когато в кухнята влезе една жена с велосипед. Беше младичка, слаба и дребна, удивително красива, сякаш сътворена с необикновено изящество от един бог, отегчен да създава грубовати образци. Но вниманието на Андрю бе привлечено най-вече от машината — едно от онези возила, наречени велосипеди, които постепенно изместваха конете, защото позволяваха да се движиш почти без усилия и в приятна тишина по селските пътища. Чарлс обаче не допусна тази дреболия да го разсее. Незабавно разбра, че младата женичка е съпругата на Уелс, сграбчи я мълниеносно за ръката и допря дулото на револвера до лявото ѝ слепоочие. Бързината и ловкостта му смаяха Андрю — братовчед му сякаш цял живот се бе упражнявал да извършва такива движения.
— Ще ви дам още един шанс — обърна се Чарлс към писателя, който изведнъж бе пребледнял.
Последва един незначителен и направо идиотски диалог, който въпреки неговата несъщественост ще предам непроменен просто защото нямам намерение да разкрасявам никой от епизодите на този разказ:
— Джейн — рече Уелс едва чуто.
— Бърти — отвърна Джейн сащисана.
— Чарлс… — поде Андрю.
— Андрю — пресече го Чарлс.
След това се възцари тишина. Гаснещата светлина източваше сенките им. Перденцето на прозореца едва потрепваше. Бризът изтръгваше призрачен шепот от клоните на дървото, което стърчеше като криво копие в градината. Печална група привидения щяха да клатят глави, засрамени от неумелия драматизъм на сцената, ако това бе взето от роман на Хенри Джеймс, който впрочем също ще се появи в тази история.