— Добре, господа — възкликна най-сетне Уелс с дружелюбен тон и решително стана от стола си. — Вярвам, че можем да разрешим това цивилизовано, без някой да пострада.
Андрю погледна умоляващо братовчед си.
— От вас зависи, Бърти — лукаво се усмихна Чарлс.
— Пуснете я и ще ви покажа моята машина на времето.
Андрю смаяно се вторачи в писателя. Нима догадките на Гилиъм Мъри бяха верни? Притежаваше ли Уелс машина на времето?
С доволна усмивка Чарлс пусна Джейн, а тя прекоси малкото разстояние, което я делеше от любимия ѝ Бърти, за да се хвърли в обятията му.
— Спокойно, Джейн — утеши я писателят, като я галеше бащински по косата. — Всичко ще бъде наред.
— Е? — обади се нетърпеливо Чарлс.
Уелс внимателно се освободи от прегръдката на Джейн и го изгледа с видима неприязън.
— Последвайте ме на тавана.
Образувайки нещо като погребален кортеж начело с Уелс, те се качиха по една скърцаща стълба, която сякаш всеки миг щеше да се разпадне под нозете им. Таванското помещение оползотворяваше празното пространство между покрива и втория етаж и тъй като бе ниско, със скосен покрив и претъпкано с всевъзможни вехтории, създаваше тягостно усещане за задух. В един ъгъл до служещия за отдушник прозорец, през който се сипеха последните слънчеви лъчи, стоеше някакво странно устройство; това несъмнено бе машината на времето, съдейки по обожанието, с което я съзерцаваше братовчед му — оставаше само да коленичи пред нея. Андрю също се приближи до съоръжението, за да го разгледа със смесица от любопитство и недоверие.
На пръв поглед машината, способна да срине стените, които държаха човека в плен на настоящето, приличаше на сложна шейна. Ала продълговатият дървен пиедестал, върху който бе завинтена, показваше, че тази бракма не е предназначена да се движи в пространството — това можеше да стане само с влачене, а предвид на размерите ѝ надали щеше да помръдне лесно. Беше оградена с месингов парапет, стигащ на височина до пояса му — незначителна предпазна преграда, която трябваше да се прескочи, за да се достигне солидното кресло в центъра на машината. То приличаше донякъде на бръснарски стол с изкусно издялани дървени ръчки и бе тапицирано с малко крещящо червено кадифе. Отпред, върху две пръчки, изработени също от месинг и украсени с изящни извивки, бе поставен средно голям цилиндър, който играеше ролята на командно табло с три вградени екрана, показващи съответно дните, месеците и годините. От едно колело вдясно от цилиндъра стърчеше изящен стъклен лост. Тъй като машината явно нямаше никаква друга манивела или нещо подобно, Андрю стигна до извода, че тя се задейства единствено чрез този лост. Зад креслото имаше сложен механизъм, подобен на дестилатор; от него се подаваше ос, подпираща в центъра огромния диск, който явно бе предназначен да предпазва машината и несъмнено бе най-забележителната ѝ част. По-голям дори от спартански щит, той бе богато украсен със загадъчни символи и по всичко личеше, че вероятно може да се върти. И най-сетне, на командното табло имаше завинтена пластинка с надпис: „Построено от Х. Дж. Уелс“.
— Значи сте и изобретател? — смаяно попита Андрю.
— Разбира се, че не, не ставайте смешен — възрази Уелс с престорено раздразнение. — Нали вече ви казах, че съм само един обикновен писател.
— Тогава, щом не сте я построили вие, откъде сте взели тази машина?
Уелс въздъхна, сякаш не му беше приятно да дава обяснения на разни непознати. Чарлс отново притисна револвера към слепоочието на Джейн и рече:
— Братовчед ми ви зададе въпрос, господин Уелс.
Писателят го изгледа разярен, сетне отрони нова въздишка.
— Малко след като публикувах романа си — поде той, разбирайки, че няма друг избор, освен да се подчини на натрапниците, — един учен влезе във връзка с мен. Писа ми, че от години се трудел тайно върху една машина за пътуване във времето, на вид твърде подобна на описаната от мен. Бил на път да я завърши и жадувал да я покаже на някого, ала не знаел на кого. Смятал — и не без основание, — че това е опасно изобретение, способно да събуди користолюбие у всекиго. Моят роман го убедил, че аз съм най-подходящият човек, на когото да довери тайната си. Срещнахме се няколко пъти, за да се опознаем, да видим дали наистина можем да си имаме доверие, и веднага установихме единомислие, наред с други неща, защото и двамата имахме твърде сходни мнения относно многобройните опасности, до които би могло да доведе пътуването във времето. Той завърши окончателно машината си тук, на този таван. А пластинката с надписа бе неговият мил начин да ми благодари за сътрудничеството ми. Не зная дали си спомняте моята книга, но тази чудесия никак не прилича на ужасната таратайка, която се мъдри на корицата ѝ. Естествено, различен е и начинът ѝ на действие. Ала не ме питайте точно как работи — не съм човек на науката. Когато настъпи моментът да я изпробваме, решихме, че по-редно е нему да се падне тази чест; аз щях да надзиравам операцията от настоящето. Тъй като не знаехме дали машината ще издържи на повече от едно пътуване, намислихме той да посети някоя далечна епоха, но беше важно да изберем безопасен период. Спряхме се на времето преди римското нашествие, когато тук са живеели магьосници и друиди — епоха, която не би трябвало да крие прекомерни опасности, освен ако друидите не пожелаеха да ни принесат в жертва на някое божество. Приятелят ми се качи в машината, нагласи на таблото избрания от нас период и спусна лоста. Изпари се пред очите ми. Два часа по-късно машината се върна сама. Беше в отлично състояние, въпреки че на седалката личаха обезпокоителни следи от още прясна кръв. Що се отнася до моя приятел, повече не го видях.