— Напред, братовчеде! — насърчи го Чарлс.
И Андрю спусна лоста.
В първия миг не се случи нищо. После се разнесе едно нежно, продължително мъркане, леко трептене на въздуха — сякаш чуваше как вътрешностите на вселената къркорят. Изведнъж този тих, приспивен звук бе нарушен от свръхестествен пукот и един ослепителен камшик от синя светлина разсече мрака на тавана. Той бе последван от друг, придружен от същото оглушително пращене, сетне още един и още един — искряха от всички посоки, сякаш искаха да осветят всяко кътче на стаята. Внезапно Андрю се озова насред мощен вихър от мълнии — синкави, неспирни, — а отвъд тях стояха Чарлс, Джейн и Уелс. Последният бе разперил ръце пред другите двама — Андрю не разбра дали за да ги предпази от бурното святкане, или за да им попречи да му се притекат на помощ. Въздухът, светът, а може би времето или пък всичките наведнъж се пропукваха пред очите му. Самата действителност се разпадаше. Ненадейно, точно както го бе предупредил писателят, го заслепи силно сияние, в което изчезна целият таван. Андрю стисна зъби, за да не извика, обзет от усещането, че пропада.
XV
Трябваше да примигне поне десетина пъти, за да започне отново да вижда ясно. Таванът полека се съгради пак пред очите му — без видими аномалии — и разтуптяното му сърце започна да се успокоява. Установи с облекчение, че не изпитва гадене или световъртеж. Дори и страхът започна да се топи, щом осъзна, че не е умрял, изпечен от светкавиците — от тях във въздуха бе останал само един мирис на изгорели пеперуди. Тялото му страдаше единствено от досадна скованост, причинена от напрежението, но не искаше да отпъжда това усещане, защото го намираше за съвсем уместно. В края на краищата, не отиваше на пикник. Канеше се да промени миналото, да промени онова, което вече се беше случило. Той, Андрю Харингтън, щеше да преобърне времето. Не беше ли за предпочитане да е стегнат и нащрек?
Когато избухващите мълнии най-сетне стихнаха и вече можеше да вижда ясно, Андрю се осмели да слезе от машината, като се стараеше да не вдига шум. Изненада се колко твърд бе подът — сякаш бе очаквал, че миналото трябва да е съставено от дим, мъгла или друга безплътна или мека субстанция, просто защото е вече изразходена част от времето. Но както се увери, пристъпвайки неуверено по пода, настоящата действителност бе също тъй солидна и реална като онази, която току-що бе напуснал. Дали наистина се бе озовал в 1888 г? Обходи с подозрителен поглед тавана, който все така тънеше в сумрак, и дори пое няколко глътки въздух, съсредоточен върху техния вкус като епикуреец, сякаш търсеше доказателства — някаква подробност, която да го убеди, че се намира в миналото, че действително е пътувал във времето. Откри я, когато надникна през прозореца — улицата си беше същата, каквато си я спомняше, но файтонът, който ги бе докарал, не се виждаше никъде, а в градината на къщата зърна един кон, който преди не беше там. Но наистина ли някаква си кранта, вързана за стобор, бе достатъчна, за да отличи една година от друга? Като доказателство това му изглеждаше твърде банално и несъстоятелно. Разочарован, огледа внимателно небето — тъмно и спокойно платно, по което звездите бяха пръснати като шепа нехайно разпилени житни зърна. Там също не забеляза нищо необичайно. След кратко и безполезно наблюдение сви рамене и си каза, че не е задължително да открие значителни разлики в обстановката, защото се бе върнал само осем години назад във времето.
Сетне поклати глава. Не можеше да се впуска в прецизни проверки. Имаше мисия, която трябваше да изпълни, и не разполагаше с излишно време. Отвори прозореца и след като се увери в здравината на пълзящото по стената растение, започна да се спуска по него, следвайки указанията на Уелс да не вдига шум, за да не събуди обитателите на къщата. Слизането изобщо не го затрудни и щом се озова на земята, се приближи предпазливо към коня, който невъзмутимо го бе наблюдавал как се спуска по стената. Андрю леко го погали по гривата, за да приспи опасенията, които животното би могло да изпитва към него. Не беше оседлано, но на стобора висяха окачени седло и сбруя. Андрю не можеше да повярва на късмета си. Зае се да оседлае коня с внимателни движения, за да не го подплаши, като същевременно държеше под око къщата, която тънеше в пълен мрак. Сетне хвана животното за юздите и го поведе към улицата, като му шепнеше гальовно. Сам се чудеше на хладнокръвието, с което действаше. Яхна коня, хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че обстановката продължава да е разочароващо спокойна, и се понесе към Лондон.