— Спасили сте момичето, господин Харингтън — отбеляза той със спокойна убеденост, — не се съмнявайте в това.
— Но в такъв случай… — замънка Андрю, — защо все още е мъртва?
— Защото по необходимост трябва да е мъртва, за да извършите пътуване във времето и да я спасите — възкликна писателят като човек, който изтъква очевиден факт.
Андрю замига, неспособен да схване за какво намеква Уелс.
— Помислете само; нима щяхте да дойдете в дома ми, ако тя беше жива? Не разбирате ли, че чрез погубването на нейния убиец и предотвратяването на смъртта ѝ премахнахте и причините за вашето пътуване във времето? А ако няма пътуване, няма и промяна. Двете събития, както виждате, са неотделими — обясни Уелс, като размахваше изрезката, която, запазвайки първоначалната статия, потвърждаваше неговата теория.
Андрю бавно поклати глава и погледна останалите, които изглеждаха не по-малко объркани от него.
— Не е толкова сложно — присмя се Уелс на недоумението на своята публика. — Ще ви го обясня по друг начин. Представете си какво трябва да е станало след завръщането ви с машината на времето: вашето друго аз сигурно отива в стаята на Мери Кели, но този път не я намира с извадени вътрешности, а я заварва жива пред трупа на един мъж, когото полицията не след дълго ще идентифицира като Джак Изкормвача. За късмет, един появил се изневиделица отмъстител го е убил, преди списъкът на жертвите му да се е увеличил с вашата любима. Благодарение на този непознат Андрю ще може да живее щастливо с нея, но, колкото и да е иронично, никога не ще узнае, че дължи щастието си на вас, тоест на самия себе си — след тези думи писателят го загледа с надежда, досущ като дете, което е посадило семка и очаква да види как в следващия миг от нея ще поникне цяло дърво. Но тъй като Андрю продължаваше да го гледа объркано, той добави: — Вашето действие е предизвикало един вид разклонение във времето, създало е нещо като алтернативна вселена, паралелен свят, тъй да се каже. И в този свят Мери Кели е жива и щастлива редом с другото ви аз. За жалост, вие се намирате в погрешната вселена.
Докато слушаше обяснението на Уелс, Чарлс кимаше все по-удовлетворено, а накрая погледна братовчед си, очаквайки да го види също тъй убеден. Андрю обаче се нуждаеше от още няколко секунди, за да поразсъждава над думите на писателя. Сведе глава и се опита да не обръща внимание на въпросителните погледи на останалите, за да обмисли спокойно цялата работа. Тъй като в неговата действителност явно нищо не се бе променило, пътуването му с машината на времето не само можеше да се смята за безполезно, но дори възникваше въпросът дали наистина се е състояло. Ала той знаеше, че то беше реално. Не можеше да забрави силуета на Мери, нито пък гърмежа от изстрела или отката на оръжието, да не говорим за раната на рамото — онзи грозен разрез, който бе донесъл със себе си като безспорно доказателство, че цялото събитие не е било сън. Да, всичко това действително се беше случило и обстоятелството, че не можеше да види резултатите, не означаваше, че те не съществуват, както Уелс веднага бе проумял. Точно както корените на едно дърво, натъквайки се на скала, търсят нов път за растеж, така и последиците от неговото действие, които не можеха просто да се изпарят във въздуха, бяха създали друга реалност, паралелен свят, където той беше щастлив с Мери Кели — свят, който не би съществувал, ако не бе извършил пътуването във времето. Това означаваше, че е спасил любимата си, въпреки че не можеше да ѝ се радва; оставаше му само утешителното задоволство от мисълта, че е предотвратил смъртта ѝ, че е направил всичко, което е било по силите му, за да поправи грешката си. Поне неговото друго аз щеше да ѝ се радва, каза си той примирено. Онзи друг Андрю, който всъщност пак беше той, който бе плът от плътта му, щеше да има възможността да осъществи всичките му мечти. Щеше да има възможността да я направи своя съпруга, да я обича въпреки възраженията на баща си и коварните злословия на съседите. Прииска му се другото му аз да е осъзнало това чудо и през осемте години, които той бе прекарал в терзания, онзи по-щастлив Андрю да е обожавал Мери с неотслабваща сила през всяка секунда от съществуванието си, изпълвайки земята с плодовете на тази любов.
— Разбирам — промълви той накрая, като отправи вяла усмивка към присъстващите.