Уелс не можа да сдържи един победоносен жест.
— Радвам се, че разбрахте — възкликна той, а Чарлс и Джейн отново захванаха да потупват насърчително раменете на Андрю.
— Знаете ли защо при моите пътувания в миналото винаги избягвах да видя себе си? — попита Уелс, без да го е грижа, че никой не го слуша. — Защото, ако го бях направил, в някакъв момент от живота си трябваше да вляза през вратата, за да поздравя самия себе си — нещо, което за късмет на здравия ми разум никога не се е случвало.
След като прегърна братовчед си няколко пъти в нов пристъп на еуфория, Чарлс му помогна да стане от креслото, а Джейн майчински му оправи сакото.
— Може би шумовете, стряскащи ни нощем, онези скърцания, които приписваме на мебелите, са просто стъпките на някое наше бъдещо аз, което бди над сънищата ни, без да дръзне да ги наруши — дърдореше Уелс, чужд на всеобщото веселие.
Едва когато Чарлс му подаде ръка, той сякаш излезе от поетичния си транс.
— Много ви благодаря за всичко, господин Уелс — рече Чарлс. — Съжалявам, че нахълтах така в дома ви. Надявам се, че ще ми простите.
— Няма нищо, не се тревожете; вече е забравено — отвърна писателят, махвайки неопределено с ръка, сякаш бе открил нещо здравословно и съживително в това, че е бил държан под прицел.
— Какво ще направите с машината, ще я унищожите ли? — осмели се да попита плахо Андрю.
Уелс го погледна със снизходителна усмивка.
— Вероятно да — отвърна той, — щом вече е изпълнила мисията, за която бе създадена.
Андрю кимна, трогнат, без да ще, от тези тържествени слова. Не смяташе, че неговата трагедия е единствената, която заслужаваше да се използва това изобретение, попаднало в ръцете на Уелс. Но се зарадва, че писателят, за когото той бе почти непознат, бе взел тъй присърце неговата драма, че откриваше в нея отличен мотив, за да наруши времевите закони, да промени самата тъкан на времето и да изложи на опасност целия свят.
— И аз мисля, че така ще е най-добре, господин Уелс — рече той, когато се съвзе от вълнението, — защото вашите подозрения излязоха верни. Някой охранява времето и бди над миналото. На връщане се натъкнах на един от тези стражи, застанал при вратата на дома ви.
— Нима? — изненада се Уелс.
— Да, но за щастие успях да го прогоня — отвърна Андрю.
Веднага след това прегърна писателя с искрено чувство. Чарлс и Джейн наблюдавах доволни тази сцена, която щеше да е истински трогателна, ако не беше вцепенението, с което Уелс прие прегръдката. Когато Андрю най-сетне го пусна, Чарлс се сбогува с двойката и поведе братовчед си към изхода, преди отново да се е хвърлил да прегръща смутения писател.
Андрю прекоси градината с изострени сетива, стиснал пистолета в джоба си с дясната си ръка, тъй като се боеше, че стражът на времето го е проследил до неговата епоха и го причаква, стаен някъде наоколо. Ала от стража не се виждаше и следа. Навън ги чакаше файтонът, който ги бе докарал само преди няколко часа — сега те му се струваха цели векове.
— Гледай ти, забравил съм си шапката — рече Чарлс, когато той вече се беше качил във файтона. — Връщам се ей сегичка, Андрю.
Братовчед му кимна разсеяно и се настани на седалката, напълно изтощен. Погледна през прозорчето заобикалящия ги мрак, който вече просветляваше под напора на деня. Точно както платът на едно сако се износва на лактите, така и нощта бе започнала да се разнищва в единия край на небето, чиято чернота бавно се превръщаше във все по-светло синьо; бледо сияние взе да извайва пестеливо очертанията на света. Ако изключеше кочияша, който май бе задрямал на капрата, можеше да се каже, че това красиво зрелище от златисти и пурпурни воали бе устроено само за него. През последните години Андрю бе наблюдавал неведнъж, почти винаги от горичките на Хайд Парк, величественото настъпване на зората и си бе задавал въпроса дали това ще е денят на неговата смърт, денят, в който нарастващата мъка ще го принуди да си отнеме живота с пистолет като този, който сега държеше в джоба си и който предната вечер бе задигнал от витрината му, без да подозира, че в крайна сметка ще убие с него Джак Изкормвача. Но вече нямаше да съзерцава утрото, питайки се дали ще доживее да види бъдния ден, защото знаеше отговора: щеше да види утрото на следващия ден и на по-следващия, и много утрини след него — нямаше защо да се самоубива, щом бе успял да спаси Мери. Щеше ли да доведе до край плана си от чиста инерция, или може би просто защото се намираше, както му бе казал Уелс, в погрешната вселена? Това не изглеждаше достатъчна причина за самоубийство, или поне не бе толкова благородна, да не говорим, че дори разкриваше една абсурдна завист към неговия времеви близнак. Та нали онзи друг Андрю бе самият той и трябваше да приема неговото щастие със същото задоволство, с което би приел своето или — при липса на такова — щастието на брат си или на братовчед си Чарлс. В края на краищата, ако тревата в чуждия двор винаги е по-зелена, кой знае какъв тучен злак имаше в съседната вселена! Трябваше да се радва, че е честит на друго място, че е постигнал щастието си поне в съседното царство.