Другите също се качиха. Неусмихващият се Дън седна зад волана. Бонд си помисли, че ако някъде има място, където тайно да се отървеш от труп, това е заводът на Хидт.
Секция „Изчезване“…
Четирийсет и шеста глава
Рейнджроувърът се отправи на изток по широк черен път и мина покрай ниски камиони с огромни гуми, които пренасяха бали и контейнери с отпадъци, и широк изкоп, дълбок най-малко двайсет и пет метра.
Бонд погледна надолу. Камионите изхвърляха товара си, а булдозери го компресираха върху повърхността на сметището. Дъното на ямата беше облицовано с дебели черни плоскости. Хидт беше прав за чайките. Птиците бяха навсякъде, хиляди. Броят, крясъците и бесът им бяха изнервящи и по гърба на Бонд полазиха ледени тръпки.
Джипът продължи по-нататък и Хидт посочи пламъците, които Бонд беше видял на идване. Отблизо огньовете представляваха гигантски горящи сфери и той почувства топлината им.
— Сметището отделя метан — обясни Хидт. — Ние пускаме сонди и го извличаме, за да захранваме генераторите. Обикновено има много газ и трябва да го изгаряме. Ако не го правим, сметището може да се взриви. Това се случи неотдавна в Америка и стотици хора бяха ранени.
След петнайсетина минути те минаха през гъста редица дървета и порта. Бонд неволно се усмихна. Дивата пустош от отпадъци изчезна. Сега ги обграждаше изумително красива сцена — дървета, цветя, скални образувания, пътеки, езера и гора. Територията на грижливо оформения пейзаж се простираше на няколко километра.
— Наричаме ги Елисейските полета. Рай… след времето, прекарано в ада. Но това пак е сметище. Под нас има трийсетина метра отпадъци. Отвоювахме земята. След година и нещо ще отворя парка за посетители. Това ще бъде моят подарък. Разложение, възкръснало в красота.
Бонд не беше любител на ботаниката и обичайната му реакция към изложението на цветя в Челси беше раздразнение от проблемите с уличното движение, които то предизвикваше около дома му, но трябваше да признае, че тези градини бяха внушителни. Изведнъж се усети, че е присвил очи и гледа корените на дърветата.
Хидт забеляза това.
— Странни ли ви се струват?
Представляваха метални тръби, боядисани така, че да приличат на корени на дърво.
— Тръбите пренасят метана, който се образува долу, за да бъде изгорен, или към електроцентралите.
Бонд предположи, че този детайл е измислен от звездния инженер на Хидт.
Роувърът влезе в горичката и спря. В езерото наблизо царствено стоеше син жерав, националният символ на Южна Африка, пазейки абсолютно равновесие на един крак.
— Хайде, Терон, да поговорим делово.
Защо тук? — зачуди се Бонд, докато вървеше след Хидт по пътека, около която имаше растения с табелки с имената им. Бонд отново се запита дали двамата мъже имат планове за него и крадешком се огледа за евентуални оръжия и маршрути за бягство.
Хидт спря и се обърна. Бонд направи същото и се притесни. Дън се приближаваше и носеше пушка.
Бонд запази спокойствие. Ще носите прикритието си до гроба — казваха лекторите във Форт Монктън на учениците си.
— Стреляте ли? — Дън показа ловджийската пушка с черен пластмасов или карбонов приклад и лъскава стоманена цев.
— Да — Бонд беше капитан на отбора по стрелба в колежа „Фетес“ и бе печелил състезания с малък и голям калибър пушка. Наградиха го и с Кралския медал за отлична стрелба, докато служеше в Кралския военноморски запас — единственият медал, който се носи само на униформа. Той погледна оръжието в ръцете на Дън — „Уинчестър .270“.
— Хубава пушка, не сте ли съгласен?
— Да, но лично аз предпочитам калибър 30.06. Има по-добра траектория.
— Стреляте ли по дивеч, Терон? — попита Хидт.
— Не съм имал възможност.
Хидт се засмя.
— И аз не ловувам… с изключение на един вид. Усмивката му помръкна. — Ниъл и аз ви обсъждахме.
— Така ли? — невинно попита Бонд.
— Решихме, че може да бъдете ценна добавка към някои други проекти, върху които работим, но трябва да ни покажете, че можем да ви имаме доверие.
— Пари? — Бонд печелеше време. Смяташе, че разбира каква е целта на врага и трябваше да реагира. Бързо.
— Не — отвърна Хидт. — Нямам предвид пари.