Бонд беше готов да връхлети върху човека, който отвори, и да извие ръката му, за да го подчини. Беше подготвен и за въоръжен пазач, дори се надяваше на среща с него, за да отнеме оръжието му.
Но никой не отвори. Очевидно и на персонала там беше даден почивен ден.
Той прибягна до резервния план, който беше още по-елементарен. Миналата вечер беше изпратил на Сану Хирани дигиталните снимки, които бе направил на отдел „Научни изследвания и разработки“. Шефът на отдел „Кю“ беше съобщил, че ключалката е на практика неразбиваема. Щеше да им отнеме часове да я хакнат. Той и екипът му щели да се опитат да измислят решение.
Скоро след това Бонд бе получил съобщение, че Хирани е изпратил Грегъри Лам да изнамери друг инструмент на занаята. Щял да го донесе сутринта заедно с писмени инструкции как Бонд да отвори вратата. Това беше предал агентът на МИ6 на Бонд в кабинета на Бхека Джордан.
Той огледа коридора още веднъж и после се залови за работа. От вътрешния джоб на сакото си извади „подаръка“ от Хирани — издържащо сто килограма тежест найлоново рибарско влакно, което не можеше да бъде засечено от детектора за метал на „Зелена инициатива“. Пъхна единия край в малкия процеп над вратата, докато стигна до пода от другата страна. Откъсна част от картона на жълтия тефтер и го изви като кука. Бутна я под вратата, закачи риболовното влакно и го издърпа.
Завърза краищата на троен хирургичен възел. Примката обхващаше вратата от горе до долу. Бонд използва писалка, превърна клупа в огромен турникет и започна да го стяга.
Найлоновото влакно се опъваше все повече и притискаше резето от другата страна на вратата. Накрая, както Хирани беше казал, че „по всяка вероятност“ ще стане, вратата изщрака и се отвори, сякаш някой служител от другата страна беше махнал резето, за да излезе. Заради пожарната безопасност отвътре нямаше табло с код.
Бонд влезе в тъмната стая, разви турникета и прибра в джоба си доказателството за нахлуването си. Затвори вратата, запали лампите и огледа лабораторията, търсейки телефони, предаватели или оръжия, но не видя такива неща. Имаше десетина компютъра, стационарни и преносими, но трите, които Бонд включи, бяха защитени с парола. Той не губи време с останалите.
Отчайващото беше, че бюрата и работните маси бяха отрупани с хиляди документи и папки, но никоя не беше надписана „Геена“ за по-удобно.
Бонд прерови купища чертежи, технически диаграми, списъци с характеристики и рисунки на схеми. Някои бяха на оръжия и охранителни системи, а други на превозни средства. Никой от тях обаче не отговаряше на жизненоважния въпрос кой е в опасност в Йорк и къде точно е бомбата.
И след това, най-после, Бонд откри папка с надпис „Сърбия“, отвори я и прегледа съдържанието.
Кръвта му се смрази. Не вярваше на очите си.
Пред него бяха снимки от моргата на старата британска военна болница в Марч. На едната маса имаше оръжие, което теоретично не съществуваше. Експлозивното устройство неофициално беше кръстено „Резачката“. МИ6 и ЦРУ подозираха, че сръбското правителство го разработва, но местните сътрудници не бяха намерили доказателство, че е направено. Представляваше хиперскоростно противопехотно оръжие, което използваше обикновени експлозиви, подсилени от твърдо ракетно гориво, и изстрелваше стотици малки титаниеви остриета с пет хиляди километра в час.
„Резачката“ беше толкова ужасяваща, макар за разработването ѝ да се носеха само слухове, че вече беше заклеймена от ООН и организациите за защита на човешките права. Сърбия упорито отричаше, че я прави, и никой дори търговците на оръжия с най-дебелите връзки не бяха виждали такова устройство.
Как се беше сдобил с нея Хидт, по дяволите?
Бонд продължи да прелиства папките и намери сложни инженерни диаграми, чертежи и инструкции за изработването на остриетата — шрапнелите на оръжието и за програмирането на активиращите системи, всичките написани на сръбски, с превод на английски. Хидт беше произвел „Резачката“. По някакъв начин беше докопал плановете и беше поръчал на инженерите си да конструират проклетото нещо. Титаниевите стружки, които Бонд беше намерил във военната база в Марч, бяха от смъртоносните остриета.
И влакът в Сърбия това обясняваше загадката с опасния материал, който нямаше нищо общо с мисията на Дън там. Той вероятно дори не бе знаел за химикалите. Целта на пътуването му до Нови Сад беше да открадне титаний от влака, за да бъде използван в оръжието, тъй като зад локомотива имаше два вагона с метални отпадъци. Те бяха мишената му. Раницата на Ирландеца не съдържаше оръжия или бомби за взривяване на контейнерите с опасни вещества в третия вагон, а е била празна, когато той бе пристигнал. Дън я беше напълнил с уникални титаниеви стружки и ги беше занесъл в Марч, за да направят „Резачката“.