Половин час след като излезе от офиса на Фелисити Уилинг, Бонд забеляза отклонението за странноприемницата „Шестия апостол“ вляво, на изток. Два знака бележеха пътя името на хотела с олющена избеляла боя и отдолу, по-ярко и ново, предупреждение, че се извършва строителство и влизането е забранено.
Бонд зави към входа, угаси фаровете и бавно продължи по дълга криволичеща алея. Чакълът стържеше под гумите. Пътят водеше право към внушителната фасада на Хребета на апостолите, който се извисяваше на трийсет-четирийсет метра зад сградата.
Пред него беше странноприемницата — занемарена и отчаяно нуждаеща се от обещания ремонт. Той предположи, че някога мястото е било чудесно за почивка или романтично преживяване, на което да заведеш любовницата си от Лондон или Хонконг. Сградата беше едноетажна и несиметрично разположена, построена сред огромни градини, сега изоставени и обрасли с плевели.
Бонд заобиколи отзад и спря на буренясалия паркинг. Скри субаруто в храстите и високите треви, слезе и погледна към затъмнената каравана, използвана от строителния екип. Освети я с фенерчето си. Нямаше признаци, че вътре има някого. След това извади валтера си и безшумно тръгна към хотела.
Предната врата беше отворена и Бонд влезе вътре. Долови мирис на мухъл и на наскоро излян бетон и боя. Вдясно видя всекидневна и библиотека, а вляво голяма трапезария и фоайе, които гледаха на север и предлагаха гледка към градините и възвишенията на Дванайсетте апостоли над тях, все още слабо осветени от последните лъчи на залязващото слънце. В тази стая работниците бяха оставили компресорите, резачките и различни други инструменти, всичките закачени на вериги с катинари. Отзад беше коридорът към кухнята. Бонд забеляза електрически ключове за външно и вътрешно осветление, но предпочиташе да е тъмно.
Крачетата на мъничко животно изприпкаха под дъските на пода.
Бонд седна върху кутия с инструменти в ъгъла на трапезарията. Нямаше какво друго да прави, освен да чака, докато врагът се появи.
Замисли се за лейтенант-полковник Бил Танър, който наскоро след присъединяването му към ГМР бе казал: „Виж, 007, по-голямата част от работата ти ще включва чакане. Надявам се, че си търпелив“.
Бонд не беше търпелив, но ако мисията му изискваше чакане, чакаше.
По-рано, отколкото бе предполагал, стената се освети от лъч светлина. Той стана и погледна през един от предните прозорци. Към странноприемницата идваше кола, която спря в ниската растителност близо до входа.
Някой слезе. Бонд присви очи. Беше Фелисити Уилинг. Държеше се за корема.
Бонд изскочи навън и хукна към нея.
— Фелисити!
Тя се помъчи да върви, но се строполи на чакъла.
— Джеймс, помогни ми! Аз съм… Помогни ми! Ранена съм.
Той се приближи и видя червено петно отпред на блузата ѝ. Пръстите ѝ също бяха окървавени. Бонд коленичи и я прегърна.
— Какво се случи?
— Отидох… на доковете да проверя пратката. Там имаше един човек. Извади пистолет и ме простреля! Не каза нищо. Стреля по мен и побягна. Успях да се кача в колата и дойдох тук. Трябва да ми помогнеш!
— Защо не се обади на полицията?
— Той беше полицай, Джеймс.
— Какво?
— Видях значката на колана му.
Бонд я вдигна, занесе я в трапезарията и внимателно я сложи да легне върху чували, натрупани до стената.
— Ще намеря нещо да те превържа — промълви и после ядосано каза: — Аз съм виновен. Трябваше да се досетя. Ти си мишената на Инцидент 20. Дам няма да потопи пътнически кораб, а кораб с храна. Сигурно е бил нает от някоя агробизнес фирма в Америка или Европа, за които говореше ти, да те убие и да унищожи храната. Платил е на някого от полицията да му помогне.
— Не ме оставяй да умра!
— Всичко ще бъде наред. Ще те превържа и ще се обадя на Бхека. На нея можем да имаме доверие.
Бонд тръгна към кухнята.
— Не — с неестествено спокоен и безизразен глас каза Фелисити.
Той спря и се обърна.
— Хвърли мобилния си телефон, Джеймс.
Бонд се вгледа в проницателните ѝ зелени очи, съсредоточени в него като очи на хищник. В ръката ѝ беше собственото му оръжие „Валтер PPS“. Той потупа кобура си, откъдето Фелисити бе измъкнала пистолета, докато я беше пренасял вътре.
— Телефонът — повтори тя. — Не докосвай екрана. Хванѝ го отстрани и го хвърлѝ в ъгъла.
Бонд се подчини.
— Съжалявам — добави Фелисити. — Съжалявам.
И той повярва, че някъде много дълбоко в сърцето си тя наистина съжалява.