Хидт дълго съзерцава новата си приятелка и после без желание се отдръпна и погледна часовника си. Извади айфон от джоба си и направи десетина снимки на трупа.
След това се огледа и посочи запустяло място между две големи могили боклуци, същински ръчни колички, вкопчени в пръстите на паднали воини.
— Кажи на работниците да го заровят там.
— Добре, сър отвърна бригадирът.
— Не много дълбоко — добави Хидт, докато се връщаше към минивана. — И да оставят знак, за да мога отново да го намеря.
Половин час по-късно Хидт беше в кабинета си и разглеждаше снимките на трупа, които бе направил. Седеше пред тристагодишна врата от затвор, монтирана на крака, която му служеше за бюро. Накрая прибра телефона и насочи черните си очи към други въпроси. А те бяха много. „Зелена инициатива“ беше един от основните лидери в събирането, обработването и рециклирането на отпадъци.
Кабинетът беше просторен и слабо осветен. Намираше се на последния етаж в централата на „Зелена инициатива“, бивша фабрика за преработка на месо, създадена през 1896 година, ремонтирана и превърната в нещо, което списанията за вътрешно обзавеждане биха нарекли дрипав шик.
На стените бяха окачени реликви от сградите, които фирмата беше разрушила — грапави боядисани рамки около стъклописи на петна, бетонни водоливници, диви животни и цветя, портрети и мозайки. Свети Георги и змеят бяха представени няколко пъти. Свети Йоан също. На един голям барелеф Зевс под прикритието на лебед обладаваше красивата Леда.
Секретарката на Хидт влезе и излезе с писма за подпис, доклади за четене, договори за одобрение и финансови отчети за обмисляне. „Зелена инициатива“ вървеше изключително добре. На конференция за индустрията рециклиране Хидт веднъж се бе пошегувал, че пословицата за неизбежните неща в живота не трябва да се ограничава с две, а хората трябва да плащат данъци, да умират… и да предават отпадъците си за рециклиране.
Компютърът му звънна мелодично и той отвори на екрана закодиран имейл от колега извън страната. Съобщението беше за важна среща утре, вторник, и потвърждаваше часа и мястото. Последният ред го развълнува. Броят на мъртвите утре ще бъде значителен — приблизително сто. Дано ти хареса.
Да, така беше. И желанието, което се надигна в него, когато бе видял трупа в контейнера, се разгоря още по-силно.
Хидт вдигна глава, когато в кабинета влезе слаба жена на шейсет и пет години, облечена в черен костюм с панталони и черна риза. Косата ѝ беше бяла и прибрана на делови кок. На тънкия ѝ врат висеше платинена верижка с голям диамант без друга украса, а подобни скъпоценни камъни, макар и наредени в по-сложни фигури, украсяваха китките и пръстите ѝ.
Одобрих черновите.
Джесика Барнс беше американка. Беше родена в малък град близо до Бостън и регионалният напевен говор продължаваше очарователно да оцветява гласа ѝ. Тя беше Кралица на красотата преди години, когато се запозна с Хидт, докато работеше като сервитьорка в елегантен нюйоркски ресторант. Двамата живяха заедно няколко години и за да я задържи близо до себе си, той я назначи да преглежда рекламите на „Зелена инициатива“ — друго занимание, към което проявяваше малко уважение и слаб интерес. Казаха му обаче, че от време на време Джесика взима добри решения в полза на фирмата.
Докато я гледаше, забеляза нещо различно в нея.
Улови се, че оглежда лицето ѝ. Да, това беше. Той предпочиташе, или по-скоро настояваше тя да се облича само в черно и бяло и да не употребява грим. Днес обаче си беше сложила съвсем лек руж и може би — Хидт не беше сигурен — малко червило. Той не се намръщи, но Джесика проследи посоката на погледа му и неспокойно пристъпи от един крак на друг. Дишането ѝ се промени. Пръстите ѝ понечиха да се плъзнат към скулата, но спряха.
Ала беше разбрала намека му. Подаде му рекламите.
Искаш ли да ги прочетеш?
Убеден съм, че са хубави.
Тогава ще ги изпратя!
Тя излезе от кабинета. Хидт знаеше, че на път за отдела по маркетинг Джесика ще се отбие в тоалетната и ще измие лицето си.
И после тя се изпари от мислите му. Той се втренчи през прозореца в новата пещ за изгаряне на отпадъци. Тръпнеше за предстоящото в петък събитие, но в момента не можеше да избие от главата си утрешния ден.
Броят на мъртвите… приблизително сто.
Стомахът му се сви в приятно усещане.
В същия миг секретарката му съобщи по вътрешния телефон: