В средата на това феодално владение имаше голям команден център, доста поизтъркан, с олющени и издраскани зелени стени, изтърбушени мебели и мокет, надупчен от твърде много токчета. Навсякъде бяха разлепени задължителните правителствени плакати с правила за подозрителни пакети, противопожарни учения, здравни и профсъюзни въпроси, често надраскани от бюрократи, които нямаше какво друго да правят.
Ала компютрите там бяха ненаситни, а десетките монитори с плоски екрани големи и ярки. Заместник старшият директор на „Полеви операции“ Пърси Озбърн-Смит стоеше със скръстени на гърдите ръце пред най-големия и най-яркия. Беше се събудил в четири сутринта и до пет и половина се бе облякъл в кафяво сако и различен по цвят панталон. До него бяха двама млади мъже — асистентът му и един рошав технически специалист, който се бе прегърбил над клавиатурата.
Озбърн-Смит се наведе, натисна клавиш и отново се заслуша в записа, направен от наблюдението. Беше се заловил с него след безсмисленото си пътуване до Кеймбридж само за да яде къри с пилешко месо, което не му даде покой през нощта. Шпионирането не включваше заподозрения за Инцидент 20, тъй като никой не беше достатъчно любезен да разкрие самоличността му, но момчетата и момичетата на Озбърн-Смит успяха да уредят продуктивно подслушване. Без да информират МИ5 какво правят, те бяха поставили микрофони на прозорците на анонимен съучастник на негодника, млад мъж на име Джеймс Бонд от Секция „00“, отдел „0“, „Грула за международно развитие“, Форин Офис.
Озбърн-Смит се вслуша в гласа с френски акцент.
Имам нещо за теб, Джеймс.
— Обличам се. Ще те включа на високоговорител.
И така Озбърн-Смит научи за Северан Хидт и че той е Ной и собственик на „Зелена инициатива“. Бонд очевидно не беше сметнал за нужно да спомене, че мисията му на Бутс Роуд, а не някоя аптека от веригата „Бутс“ е довела до тези много важни разкрития.
— Копеле изръмжа асистентът, слаб и висок мъж с дразнещо гъста и буйна кестенява коса. — Бонд си играе с живота на хората.
— Успокой се каза Озбърн-Смит на младия човек, когото наричаше „заместник на заместника“, макар и не на глас.
— Ама той наистина е копеле.
От своя страна Озбърн-Смит беше смаян, че Бонд се е свързал с френските тайни служби. В противен случай никой нямаше да научи, че Хидт се готви да напусне страната и да убие деветдесет и няколко души по-късно днес или поне да присъства на смъртта им. Разузнавателните данни затвърдиха решителността на Озбърн-Смит да закопчае белезници на Северан Хидт „Ной“, да го замъкне в „Белмарш“ или в стаята за разпити на Трето управление, която беше много по-гостоприемна от затвора, и да му изпие кръвта.
— Проучи всичко за Хидт — заповяда той на заместник-заместника. — Искам да знам и доброто, и лошото за него, какви лекарства взима, дали чете „Индипендънт“ или „Дейли Спорт“, дали е привърженик на „Арсенал“ или на „Челси“, какво предпочита да яде, филмите, които го карат да се страхува или да плаче, с кого си губи времето и кой си губи времето с него. И как. И съберете екип за арест. Между другото, не получихме формуляра за разрешително за носене на огнестрелно оръжие на Бонд, нали?
— Не, сър.
Това вече възбуди любопитството на Озбърн-Смит.
— Къде е окото ми в небето? — обърна се той към младия технически специалист, който седеше пред компютъра.
Бяха се опитали да открият местоположението на Хидт по лесния начин. Тъй като шпионинът в Париж беше научил, че заподозреният заминава с частен самолет, те потърсиха в архивите на Гражданската въздухоплавателна администрация самолети, регистрирани на името на Северан Хидт, „Зелена инициатива“ и евентуалните филиали на фирмата, но не намериха нищо. Ето защо се наложи шпионирането да бъде старомодно, ако така можеше да се опише безпилотен летателен апарат за три милиона английски лири.
— Чакайте, чакайте — обади се техническият специалист. — Голямата птица наднича.
Озбърн-Смит погледна екрана. Гледката от височина пет километра беше забележително ясна, но когато се вгледа по-отблизо, той попита:
— Сигурен ли си, че това е домът на Хидт, а не част от фирмата му?
— Да. Частно жилище.
Имотът заемаше голям правоъгълен парцел в Канинг Таун. Не беше изненадващо, че е отделен от съседите с техните градски къщи и порутени апартаменти с внушителна стена, отгоре на която блестеше остра бодлива тел. В двора имаше грижливо поддържани градини, където бяха разцъфнали майски цветя. Преди столетие мястото очевидно е било скромен склад или фабрика, но наскоро, изглежда, бе ремонтирано и обновено. В единия ъгъл бяха скупчени четири пристройки и гараж.