Той въздъхна.
— Запазѝ ми билет за пътническия самолет.
— Добре. Съжалявам.
Бонд погледна часовника си. В Дубай беше десет.
Оставаха девет часа до убийствата…
Можеше само да се надява, че полетът на Хидт ще се забави.
В същия миг той видя, че „Груман“ зави на главната писта и без да спира, бързо ускори и с лекота се вдигна от бетона, а после постепенно се смали до точка, сякаш змеят се бе изстрелял високо в небето, за да се отдалечи от него.
Пърси Озбърн-Смит се беше навел към големия монитор с плосък екран, разделен на шест правоъгълника. Преди двайсетина минути камера за наблюдение беше засякла номера на пикап, регистриран на фирмата на Хидт, на изхода на А23 за Редхил и Райгейт, който водеше към Гатуик. Озбърн-Смит и подчинените му сканираха всяка камера около и на летището, търсейки пикапа.
Вторият технически специалист, който се присъедини към тях, завърза русите си коси с ластик и посочи с дебелия си пръст към единия екран.
— Там. Ето го — каза тя.
Изглежда, че преди петнайсетина минути, според електронната отметка за времето, пикапът беше спрял до тротоара пред терминала за частни самолети и от него бяха слезли трима души.
— Защо лицето на Хидт не беше разпознато, когато пристигна? Откриваме хулигани от Рио де Жанейро, преди да са стигнали до Олд Трафорд, а не можем да забележим масов убиец посред бял ден. Боже мой, какво говори това за приоритетите на Уайтхол? Само не го казвай на никого. Огледай пистата.
Техническият специалист се залови за работа с контролните уреди. Хидт и другите вървяха към частен самолет.
— Виж регистрационния номер и го провери.
За своя чест заместник-заместникът вече го беше сторил.
— Собственост е на холандска фирма, която се занимава с рециклиране на отпадъци. Ето го и плана на полета. Отиват в Дубай. Вече са излетели.
— Къде са сега? Къде?
— Проверявам — въздъхна асистентът. — Напускат въздушното пространство на Обединеното кралство.
Озбърн-Смит стисна зъби и се втренчи в неподвижния видеообраз на самолета.
— Дали ще може да изпратим няколко изтребителя „Хариър“ и да принудим самолета да се приземи? — Той вдигна глава и забеляза, че всички го гледат. — Шегувам се — успокои ги, въпреки че много му се искаше да го направи.
— Вижте това — обади се специалистът.
— Кое, по дяволите?
— Да, и някой друг ги наблюдава — рече заместник-заместникът.
Екранът показваше входа на терминала за частни самолети на Гатуик. До телената ограда стоеше мъж и гледаше самолета на Хидт.
Господи, Бонд.
Проклетият, хитър и коварен агент на ГМР с шикозна кола и без разрешение да носи огнестрелно оръжие в Обединеното кралство все пак бе проследил Хидт. Озбърн-Смит се зачуди за миг кой е карал бентлито. Знаеше, че номерът не беше, за да заблуди само Хидт, но и Трето управление.
С огромно задоволство Озбърн-Смит видя как Бонд се обърна и с наведена глава тръгна обратно към паркинга. Говореше по мобилния си телефон и несъмнено изтърпяваше словесно бичуване от шефа си, че е позволил лисицата да му се изплъзне.
Двайсет и трета глава
Обикновено не чуваме звука, който ни събужда. Вероятно може да го чуем, ако се повтори будилник или настойчив глас. Но еднократният звук се извисява, без съзнанието ни да го регистрира.
Джеймс Бонд така и не разбра какво го вдигна от сън. Той погледна часовника си.
Минаваше един следобед.
Долови прекрасно ухание комбинация от парфюм от цветя, по всяка вероятност жасмин, и приятния, богат аромат на отлежало шампанско. Над себе си съзря божествените очертания на красива жена от средноазиатски произход, с тясна пола в бургундско червено и златиста риза с дълги ръкави върху прелъстително тяло. Яката ѝ беше закопчана с перла, различна от по-долните копчета. Мъничката кремава точица беше особено привлекателна. Косите ѝ бяха синкаво-черни като гарванови пера и прибрани нагоре, въпреки че един непокорен кичур падна от едната страна на лицето ѝ, което беше гримирано умело и педантично.
— Салам алейкум — каза Бонд.
— Уа алейкум салам — отвърна тя и сложи кристална чаша на подноса пред него, където имаше елегантна бутилка „Дом Периньон“, краля на шампанското „Моет“. — Съжалявам, че ви събудих, господин Бонд. Щях само да оставя чашата, без да ви безпокоя.
— Шукран — рече той и взе чашата. — Не се тревожете. Вторият ми любим начин на събуждане е звукът от отваряне на шампанско.