И тогава Бонд получи тревожната новина. Закодиран имейл от Фили. Изглежда някой неофициално проверяваше в МИ6 за координатите и планирания му маршрут.
Бонд предположи, че този „някой“ е скъпият му приятел Пърси Озбърн-Смит. В Дубай той щеше да бъде извън правомощията на човека от Трето управление, но това не означаваше, че Озбърн-Смит не може да му създаде куп неприятности и дори да съсипе кариерата му.
Той нямаше връзка с хората на МИ6 в Дубай, но Озбърн-Смит вероятно имаше. Ето защо Бонд не можеше да накара местни оперативни агенти или сътрудници да посрещнат самолета на Хидт. Всъщност той реши, че не може да има нищо общо с никого от сънародниците си, което беше много жалко, защото генералният консул в Дубай беше умен, схващаше бързо и беше… негов приятел.
Бонд се обади на пилота по интеркома и попита къде е самолетът, който преследваха. Въздушният контрол, изглежда, беше забавил техния полет, но не и този на Хидт, и нямаше да могат да го изпреварят. Щяха да се приземят най-малко половин час след него.
По дяволите. Трийсетте минути можеше да означават разликата между живота и смъртта на деветдесет и няколко човека. Бонд се втренчи през прозореца в Персийския залив. Извади мобилния си телефон и отново се замисли за равносметката на големия шпионаж, докато търсеше телефонен номер в обемистия указател. Започвам да се чувствам като „Леман Брадърс“ — помисли си той. Дълговете ми далеч превишават авоарите.
Обади се по телефона.
Двайсет и четвърта глава
Лимузината със Северан Хидт, Джесика Барнс и Ниъл Дън спря пред хотел „Интерконтинентал“, който се намираше на брега на широката, спокойна соленоводна река Дубай Крийк. Едрият неприветлив шофьор беше местен човек, когото бяха използвали и преди. Също като Ханс Гроел в Англия, той работеше и като охранител (и от време на време правеше и още нещо).
Те останаха в колата, докато Дън четеше текстово съобщение или имейл. Той изключи айфона си, вдигна глава и се обърна към Хидт.
Ханс е открил нещо за шофьора на бентлито. Интересно.
Гроел беше помолил някой от „Зелена инициатива“ да провери регистрационния номер. Хидт почука с дългите нокти на пръстите си.
Дън избягваше да ги поглежда.
— И има връзка с Марч.
— Така ли?
Хидт се опита да разгадае израза в очите на Дън, но както обикновено, те бяха крайно загадъчни.
Ирландеца не каза нищо повече не и в присъствието на Джесика. Хидт кимна.
Сега ще проверим.
Той надигна маншета на елегантното си сако и погледна часовника си. Още два и половина часа.
Броят на мъртвите ще бъде деветдесет и няколко.
Дън слезе пръв. Пронизващите му очи по навик огледаха дали наоколо има заплаха.
— Чисто е с лек ирландски акцент каза той.
Хидт и Джесика излязоха на изумителната горещина и бързо се отправиха към хладното фоайе на „Интерконтинентал“, украсено с поразително красив триметров колаж от екзотични цветя. На близката стена бяха окачени портрети на кралските фамилии на Обединените арабски емирства, които гледаха строго и уверено.
Джесика нае стая на свое име поредната идея на Дън. Въпреки че нямаше да стоят дълго — следващият им полет беше довечера, трябваше да оставят някъде багажа и да си починат. Дадоха куфарите си на пиколото да ги занесе в стаята.
Хидт кимна на Дън и двамата оставиха Джесика до цветята.
— На кого е бентлито?
— Регистрирано е на фирма в Манчестър същият адрес като на „Събиране на смет Мидландс“.
„Мидландс“ беше свързана с един от големите престъпни синдикати, който действаше в Южен Манчестър. Мафията в Америка по традиция беше силно замесена в управлението на отпадъците, а в Неапол, където управляваше престъпният синдикат Камора, събирането на боклука беше известно като Краля на престъпността. В Британия организираната престъпност не се интересуваше толкова много от бизнеса, но от време на време някой местен бос от престъпния свят се опитваше да се развилнее на пазара като гангстер във филм на Гай Ричи.