Хидт сякаш се замисли върху думите му, но не сериозно.
— Полетът беше дълъг. Искам да се преоблека. — Той се вгледа в отегчените очи на Джесика. — А ти може би ще искаш да подремнеш, скъпа моя.
Хидт я насочи към асансьора.
Двайсет и пета глава
Частният самолет на Фуад Хараз намали и спря в пет без петнайсет във вторник следобед. Бонд разкопча предпазния колан и взе багажа си. Благодари на пилотите и стюардесата, стисна радушно ръката ѝ и устоя на желанието си да я целуне по бузата — сега бяха в Близкия изток.
Служителят на имиграционните власти летаргично подпечата паспорта му, плъзна го обратно към него и му направи знак да влезе в страната. Бонд закрачи към пътеката „Нищо за деклариране“ в митницата с куфар, съдържащ смъртоносната му контрабанда, и скоро излезе на палещата жега. Изпита чувството, че от раменете му е паднал огромен товар.
Отново беше в стихията си и мисията беше само негова. Намираше се на чужда територия и отново имаше картбланш. Краткото пътуване от летището до крайната му цел във фестивал Сити го преведе през безлична част на града. Пътищата от и към летището си приличаха в целия свят и маршрутът малко се различаваше от А4 западно от Лондон или шосето към летище Дълес във Вашингтон, въпреки че имаше много повече пясък и прах, но както в по-голямата част на емирството, беше безупречно чист.
Бонд погледна над разпиления нашироко град и отправи взор към Персийския залив. В късния следобед и трептящата от горещината светлина иглата на „Бурж Халифа“, най-високата сграда в света, се извисяваше над геометрично сложните очертания на Шейх Зайед Роуд. Рекордът можеше да се промени всеки месец, но тази кула със сигурност щеше да го задържи още дълго време.
Бонд забеляза и друга често срещана характерна черта на града — строителните кранове, бели, жълти и оранжеви. Бяха навсякъде и работеха. Последния път, когато беше идвал тук, пак ги имаше, но повечето бездействаха като играчки, захвърлени от дете, загубило интерес да играе с тях. Емирството бе пострадало тежко от скорошната икономическа криза. За официалното си прикритие Бонд трябваше да бъде в крак със световните финанси и едва сдържаше търпението си към критиките, отправяни към места като Дубай, най-често от Лондон и Ню Йорк, сякаш Лондонското Сити и Уолстрийт не бяха най-ентусиазираните съконспиратори в причиняването на икономически беди. Да, в Дубай имаше излишък и множеството амбициозни проекти може би никога нямаше да бъдат завършени, като например изкуствения архипелаг с формата на географската карта на света, съставен от малки пясъчни острови по крайбрежието.
Въпреки всичко, славата на елегантен лукс беше само малък аспект на Дубай в действителност не по-различен от Сингапур, Калифорния, Монако и стотици други места, където работеха и играеха богати хора. Във всеки случай за Бонд Дубай не беше център на бизнеса или търговията с недвижими имоти, а екзотично място, където се сливаха новото и старото и много култури и религии съществуваха съвместно с уважение една към друга. Особено много му харесваше необятният пустинен пейзаж от червеникав пясък, населен с камили и рейнджроувъри, съвсем различен от гледките в Кент в детството му. Той се запита дали мисията му днес ще го отведе там.
Минаха покрай малки кафяви, бели и жълти едноетажни сгради, чиито имена и предлагани в тях услуги бяха изписани със скромни зелени арабски букви. Нямаше пищни билбордове и неонови светлини, освен няколко обяви за предстоящи събития. Минаретата на джамиите се извисяваха над ниските жилища и магазини, натрапчиви остриета на вярата в мъгливата далечина. Нашествието на вездесъщата пустиня беше навсякъде и финиковите палми, нимовите и евкалиптовите дървета образуваха галантни подстъпи към напиращите безкрайни пясъци.
Както му беше казано, таксиметровият шофьор го остави пред търговски център. Бонд му даде няколко банкноти по десет дирхама и слезе. Молът беше претъпкан с местни хора — беше времето между молитвите Асир и Магхриб и много чужденци, които влачеха чанти на колелца и се тълпяха в магазините, където продавачите бързо вършеха работата си. Бонд си спомни, че често наричаха страната не Дубай, а „Купувай“.
Той се сля с тълпата и се огледа, сякаш се опитваше да намери приятел, с когото има среща. Всъщност търсеше човека, който го следеше от летището, вероятно с враждебни намерения. Два пъти видя мъж със слънчеви очила и синя риза и сако — на летището и после в прашна черна тойота зад таксито. Беше нахлузил американска бейзболна шапка, но съдейки по формата на главата и раменете и по очилата му, Бонд разбра, че това е човекът, когото беше забелязал на летището. Сега същата тойота мина покрай търговския център, като караше бавно без очевидна причина, и се скри зад хотел наблизо. Това не беше случайно съвпадение.