Бонд си помисли дали да не изпрати таксито по обиколен маршрут, но истината беше, че не е сигурен дали иска да се изплъзне от преследвача. Много често беше по-добре да хванеш в капан „опашката“ и да видиш какво ще каже.
Кой беше той? В Дубай ли беше чакал Бонд? Или някак го беше проследил от Лондон? Или не знаеше кой е, но беше решил да държи под око новия чужденец в града?
Бонд си купи вестник. Денят беше непоносимо горещ, но той не влезе на разхлажданото от климатик кафене, което избра, а седна навън, откъдето можеше да наблюдава всички входове и изходи в района. Огледа се небрежно, търсейки преследвача, но не го видя.
Докато той седеше и получаваше съобщения, към него се приближи сервитьор. Щом човекът се отдалечи, Бонд погледна часовника си. Седемнайсет часът.
Оставаха само два часа, докато деветдесет и няколко души умрат в този град от пясъци и жега.
Половин пресечка по-нататък от търговския център едър мъж в синьо сако бутна скришом на цивилния контрольор по паркирането няколкостотин дирхама и му каза на английски, че ще остане съвсем малко. Със сигурност щеше да тръгне преди молитвата по залез-слънце.
Контрольорът отмина, сякаш разговорът за прашната черна тойота, паркирана в нарушение на правилника, не се беше състоял.
Мъжът, който беше известен с името Ник, запали цигара, нарами раницата си и се вмъкна в сенките на мола, където мишената му безразлично посръбваше еспресо или турско кафе и четеше вестник, сякаш нямаше никакви грижи.
За такъв го мислеше — мишена. Не копеле или враг.
Ник знаеше, че в такава операция трябва да бъде абсолютно безпристрастен, колкото и трудно да беше това понякога. Да не го смята за човек, а за черната точка на мишена.
Той предполагаше, че мъжът е талантлив, но показа I голяма небрежност, докато напускаше летището. Ник лесно го проследи и това му вдъхна самочувствие за онова, което се готвеше да направи.
С лице, закрито от бейзболна шапка с дълга козирка и слънчеви очила, той се приближаваше към мишената, промъквайки се от сянка в сянка. За разлика от други места маскировката не привлече внимание към него. В Дубай всички носеха шапки и слънчеви очила.
Единственото различно нещо беше синьото сако с дълги ръкави, каквито носеха малцина местни хора, като се имаше предвид горещината. Но нямаше друг начин да скрие пистолета, затъкнат в колана му.
Златната обеца на Ник също можеше да му спечели любопитни погледи, но районът около Дубай Крийк, с търговските си центрове и увеселителни паркове, беше пълен с туристи и стига да нямаше хора, които пият алкохол или се целуват публично, местните жители прощаваха необичайното облекло.
Ник дръпна дълбоко от цигарата, а после я пусна и стъпка. Промъкна се по-близо до мишената, която пиеше кафе навън в горещия ден.
Неочаквано се появи амбулантен търговец и го попита на английски дали иска да си купи килим.
— Много евтино, много евтино. Много възли. Хиляди възли!
Ник го погледна така, че онзи млъкна и се изпари.
Замисли се за плана си. Разбира се, щеше да има логистични проблеми. В тази страна всеки следеше всеки. Трябваше да завлече мишената на място, където никой нямаше да ги види, на паркинга или още по-добре, в подземните етажи на търговския център, може би по време на молитвата, когато тълпите оредееха. Вероятно най-елементарният подход беше най-добрият. Ник можеше да се промъкне зад мъжа, да опре пистолета в гърба му и да го „придружи“ долу.
И после щеше да влезе в действие ножът.
Мишената е, добре, може би копелето щеше да каже много неща, когато острието започнеше бавното си пътешествие по кожата му.
Ник бръкна под сакото си, освободи предпазителя на пистолета и плавно се приближи към следващата сянка.
Двайсет и шеста глава
Джеймс Бонд пиеше кафето си и седеше с вестник „Нешънъл“, издаван в Абу Даби. Смяташе го за най-добрия вестник в Близкия изток. В него можеше да се намерят всякакви репортажи, от скандал за неефективните униформи на пожарникарите в Мумбай до статии за правата на жените в арабския свят и разказ на половин страница за кипърски гангстер, откраднал от гроба трупа на бившия президент.
Имаше и отлично отразяване на „Формула 1“, която беше важна за Бонд.
В момента обаче той не четеше вестника, а го използваше като реквизит… макар и не под формата на клишето с пробити дупки за очите между рекламите за дубайските хипермаркети „Лулу“ и местните новини. Вестникът беше разгънат на масата и Бонд бе навел глава, но очите му бяха вдигнати и оглеждаха.