— Определено не е арабин — отвърна Насад. — Може да е от Мосад.
— Защо полеви агент на Мосад ще се интересува от мен?
— Само ти можеш да отговориш на този въпрос — рече Лайтър.
Бонд поклати глава.
— Може да е някой завербуван от тайната полиция тук. Напоследък сънародниците ми не са много популярни в Дубай.
— Съмнявам се. Тайните служби не те следят, а те поканват в четиризвездния си хотел в Дейра, където изпяваш всичко, което искат да знаят.
Бързите очи на Насад огледаха кафенето и околността и очевидно не забелязаха заплаха. Бонд отбеляза, че прави това, откакто е дошъл.
— Мислиш ли, че е някой, който работи за Хидт? — обърна се към него Феликс.
— Може би, но ако е така, съмнявам се дали знаят кой съм.
Бонд обясни, че преди напусне Лондон, се е притеснил Хидт и Ирландеца да не заподозрат, че ги следи, особено след издънката в Сърбия, и беше помолил в отдел „Т“ да нагласят документите на бентлито му и да свържат регистрационния номер с фирма за събиране на отпадъци в Манчестър с възможни връзки с престъпния свят. След това Бид Танър беше изпратил агенти да се представят за офицери от Скотланд Ярд на обекта за разрушаване в Марч с историята, че един от охранителите на фирмата е изчезнал в района.
— Това ще успокои Хидт и Ирландеца поне за няколко дни. Чухте ли някакви разговори тук? — попита Бонд.
Веселото лице на американеца се изопна.
— Никакви ЕЛИНТ или СИГИНТ, отнасящи се до случая. Не че подслушването ме интересува.
Феликс Лайтър, бивш морски пехотинец, с когото Бонд се беше запознал, докато служеха заедно, беше ХЮМИНТ шпионин. Той предпочиташе ролята на вербовчик да ръководи местни сътрудници като Юсуф Насад.
— Поисках да ми върнат много услуги и разговарях с всичките си главни сътрудници. Каквото и да кроят Хидт и местните му свръзки, всичко се пази в строга тайна. Не мога да намеря никакви улики. Никой не пренася загадъчни товари с гнусотии в Дубай. Никой не казва на приятелите и семейството си да не отиват в тази джамия или онзи търговски център около седем часа тази вечер. Никакви лоши актьори не се промъкват откъм Персийския залив.
— Това е работа на Ирландеца. Той покрива всичко. Не знам точно какво прави за Хидт, но е адски хитър и винаги мисли за сигурността. Ирландеца сякаш предугажда ходовете ни и измисля начини да ги парира.
Тримата се умълчаха, докато небрежно оглеждаха търговския център. Нямаше следа от преследвача в синьото сако, нито от Хидт или Ирландеца.
— Още ли си драскач? — попита Бонд.
— Разбира се — отговори тексасецът.
Прикритието на Лайтър беше журналист на свободна практика и блогър, специалист по музиката, особено ритъм енд блус и афро-карибската. Журналистиката често се използваше като прикритие за агентите от разузнаването, защото придаваше достоверност на честите им пътувалия, в повечето случаи до горещи точки и недотам приятни места по света. Лайтър беше извадил късмет, тъй като най-доброто прикритие отразява действителните интереси на агента, защото мисията може да изисква той да бъде под прикритие седмици или месеци. Кинорежисьорът Александър Корда, завербуван от прочутия британски шпионин сър Клод Данси, беше използвал местата на разузнавателните си експедиции като прикритие да снима забранени райони преди Втората световна война. Безинтересното официално прикритие на Бонд, анализатор по сигурността и почтеността за „Групата за международно развитие“, го подлагаше на мъчително отегчителни моменти, когато изпълняваше задача. В някои особено неприятни дни той копнееше за официално прикритие като инструктор по ски или гмуркане с акваланги.
Бонд се наведе напред и Лайтър проследи погледа му. Те видяха, че от главния вход на „Интерконтинентал“ излязоха двама мъже, които тръгнаха към черна лимузина „Линкълн“.
— Това са Хидт и Ирландеца.
Феликс изпрати Насад да вземе колата си, а сетне посочи прашна стара „Алфа-Ромео“ на близкия паркинг и прошепна на Бонд:
— Моята е ей там. Да вървим.
Двайсет и седма глава
Лимузината със Северан Хидт и Ниъл Дън се насочи на изток в омарата и жегата, движейки се успоредно на големите кабели, които пренасяха електричество към покрайнините на града-държава. Вляво беше Персийският залив. Наситената му синева беше избледняла до бежово от прахоляка във въздуха и силния блясък на ниското, но безмилостно слънце.
Те поеха по заплетен маршрут през Дубай и минаха покрай закритите скиорски комплекси, поразителния хотел „Бурж ал Араб“, който приличаше на платно и беше висок почти колкото Айфеловата кула, и луксозния Палм Джумейра — изкуствения остров с формата на палма, както предполагаше името му, застроен с магазини, жилища и хотели, простиращ се навътре в Залива. Гледката на тази бляскава красота разстрои Северан Хидт — новото и неопетненото. Той се почувства много по-добре, когато колата влезе в по-стария квартал Сатва, гъсто населено хиляди работници, предимно имигранти.