Те се огледаха.
— О, не — промълви американецът и затвори очи за миг.
Двамата забързаха към задната част на компактора. Звукът се разнасяше от голям пълен чувал, който машината автоматично бе запечатала с тел и после изхвърлила на платформата в товарното отделение, за да бъде откаран на сметището.
Бонд също осъзна какво се е случило.
— Ще погледна — каза той.
— Не — твърдо заяви Феликс. — Това е моя работа. — Той размота телта, пое си дълбоко дъх и погледна в чувала.
Бонд се приближи до него.
В гъстата мозайка от остри метални парчета, жици и болтове, гайки и винтове беше преплетена маса от черва, съсирена кръв и части от човешки органи и кости.
Изцъклените очи на Юсуф Насад бяха смачкани и изкривеното му лице гледаше право между двамата мъже.
Без да проронят нито дума, те се качиха в алфа-ромеото и провериха сателитната проследяваща система, която съобщи, че лимузината на Хидт се е върнала в „Интерконтинентал“. По пътя беше спряла за малко два пъти — вероятно за да прехвърлят младата жена в друга кола за последното ѝ пътуване до пустинята и да вземе Хидт от музея.
Петнайсетина минути по-късно Бонд вкара алфа-ромеото на паркинга до хотела.
— Искаш ли да си вземеш стая? — попита Бонд. — И да се погрижиш за това? — посочи главата на Лайтър.
— Не. Нуждая се от питие, по дяволите. Само ще се измия. Ще се срещнем в бара.
Те паркираха и Бонд отвори багажника. Извади чантата с лаптопа си и остави куфара вътре, Феликс нарами малката си чанта и намери шапка дамгосана, така да се каже, с емблемата на „Лонгхорн“, футболния отбор на Университета на Тексас. Сложи я внимателно така, че да покрие раната си, и прибра отдолу сламенорусата си коса. Двамата влязоха в хотела през страничния вход.
Лайтър отиде да се изкъпе, а Бонд се увери, че никой от антуража на Хидт не е във фоайето, мина през него и отново излезе. Огледа група шофьори на лимузини, които оживено разговаряха. Видя, че никой от тях не е шофьорът на Хидт. Направи знак на най-дребния от всичките и човекът нетърпеливо се приближи до него.
— Имаш ли визитна картичка? — попита Бонд.
— Да, разбира се — отвърна мъжът и му предложи една. Бонд я погледна и я прибра в джоба си. — Какво ще желаете, сър? Забавно пътуване през дюните? Не, сетих се, пазарът на злато! За вашата дама. Ще ѝ занесете нещо от Дубай и ще бъдете нейният герой.
— Мъжът в онази лимузина?
Очите на шофьора се вкамениха. Бонд не се разтревожи. Усещаше кога някой се продава и опита още веднъж.
— Познаваш го, нали?
— Не много добре, сър.
— Но вие, шофьорите, разговаряте помежду се. Знаете всичко, което става тук, особено що се отнася до интересен човек като господин Хидт.
Бонд му даде петстотин дирхама.
— Да, сър. Може и да съм чул нещо. Нека си помисля. Да, вероятно.
— И какво може да е то?
— Мисля, че той и приятелите му отидоха в ресторанта. Ще бъдат там два часа и нещо. Ресторантът е много хубав. Храниш се спокойно и дълго.
— Имаш ли представа къде ще отидат след това?
Шофьорът кимна, но не каза нищо.
Още петстотин дирхама се присъединиха към приятелите си.
Мъжът се изсмя тихо и цинично.
— Хората са небрежни около нас. Ние само ги возим насам-натам като камили. Товарни животни. Все едно не съществуваме. Ето защо клиентите смятат, че не чуваме какво говорят, колкото и деликатни да са разговорите. И ценни.
Бонд му показа още пари и после ги прибра в джоба си.
Шофьорът се огледа.
— Довечера ще лети за Кейптаун. С частен самолет. Заминава след три часа. Както ви казах, ресторантът долу е известен с обилни и мудни обеди и вечери. — Той се нацупи престорено. — Но въпросите ви ми подсказват, че вероятно не искате вашият приятел да запази маса. Разбирам. Може би при следващото ви пътуване до Дубай.
Бонд му даде останалите пари, извади визитката на шофьора от джоба си, перна я с палец и попита:
— Моят приятел? Едрият мъж, който влезе с мен?
— Американецът.
— Да, американец. И грамаден.
— Много грамаден.
— Аз ще замина скоро, но той ще остане в Дубай и искрено се надява информацията ти за господин Хидт да е точна.
Усмивката на шофьора се изпари като пясък, отнесен от вятъра.
— Да, да, сър, абсолютно точна е. Кълна се в Аллах. Хвала нему.
Трийсета глава
Бонд отиде в бара и седна на маса на терасата навън с изглед към Дубай Крийк, гладка като огледало и изпъстрена с отражения на разноцветни светлини, които контрастираха на ужаса, на който Бонд беше станал свидетел във фабриката на Ал Фулан.