— Капитан Бонд, аз съм административен офицер Куолийн Нкози — представи се високият похитител и протегна ръка. Дланите им се срещнаха по традиционния южноафрикански начин — първо ръкостискане като на Запад, последвано от вертикално ръкуване и отново обичайното. Бонд знаеше, че се смята за неучтиво да дръпне ръката си твърде бързо. Очевидно бе преценил правилно продължителността на жеста, защото Нкози се усмихна приветливо и кимна към по-ниския мъж, който носеше куфара и чантата с лаптопа на Бонд към багажното отделение на рейнджроувъра. — А това е сержант Мбалула.
Якият мъж кимна, без да се усмихне, остави багажа на Бонд и бързо изчезна. Вероятно се беше качил в колата си.
— Моля, извинете безцеремонността ни, капитане — добави Нкози. — Решихме, че е най-добре да ви изведем от летището колкото е възможно по-бързо, вместо да губим време в обяснения.
— Да не прахосваме повече време за любезности, административен офицер — нетърпеливо измърмори Бхека Джордан.
Бонд се намести на задната седалка до нея. Нкози седна отпред. Миг по-късно зад тях спря големият черен автомобил на сержант Мбалула, също без опознавателни знаци.
— Да тръгваме — изрева Джордан. — Бързо.
Джипът се отдели от бордюра и безочливо се вмъкна в уличното движение. Маневрата спечели на шофьора серия енергични клаксони и летаргични ругатни. Джипът увеличи скоростта на деветдесет километра в час в зона, обозначена с четирийсет.
Бонд извади мобилния телефон от колана си, написа съобщение и прочете отговорите.
— Административен офицер? — попита Джордан. — Нещо?
Нкози се беше втренчил в страничното огледало и отвърна на зулуски или кхоса. Бонд не говореше тези езици, но от тона на Нкози и реакцията на жената разбра, че не ги следят. Рейнджроувърът намали, когато излязоха от територията на летището и поеха към група ниски, но внушителни планини в далечината.
Джордан протегна ръка. Бонд я хвана и се усмихна, но после видя, че тя държи мобилен телефон.
— Ако не възразявате, докоснете екрана — строго каза Джордан.
Дотук със затоплянето на международните отношения.
Бонд взе телефона, допря палец до средата на екрана и ѝ го върна. Тя прочете информацията, което се появи.
— Джеймс Бонд, „Група за международно развитие“, Форин Офис. А сега може би ще искате да потвърдите моята самоличност. — Джордан протегна ръка с разперени пръсти. — Предполагам, че имате приложение, което ще идентифицира отпечатъците ми.
— Не е необходимо.
— Защо? — студено попита тя. — Защото за вас съм красива жена и няма нужда да проверявате по-нататък? Може да съм наемен убиец или терорист от „Ал Кайда“, опасан с експлозиви.
Бонд реши да не споменава, че първоначалният оглед на тялото ѝ не беше разкрил доказателства за експлозиви.
— Отпечатъците ви не са ми необходими — малко надменно отговори той — защото освен снимката ви, която ми изпратиха от Службата, мобилният ми телефон идентифицира ириса ви преди няколко минути и потвърди, че наистина сте капитан Бхека Джордан от отдел „Разследване и борба с престъпността“ от южноафриканската полиция. Работите там от осем години. Живеете на Льовен Стрийт в Кейптаун. Миналата година сте получили Златен кръст за храброст. Поздравления.
Бонд беше научил и възрастта ѝ, трийсет и две години, размера на заплатата ѝ и че е разведена.
Куолийн Нкози се обърна, погледна телефона на Бонд и с широка усмивка подхвърли:
— Хубава играчка, капитан Бонд. Несъмнено.
— Куолийн! — изсъска Джордан.
Усмивката на младия мъж помръкна. Той отново се втренчи в страничното огледало.
Джордан погледна пренебрежително телефона на Бонд.
— Ще отидем в централата и ще помислим как да подходим към ситуацията със Северан Хидт. Работих с вашия лейтенант-полковник Танър, докато той беше в МИ6, и затова се съгласих да ви помогна. Той е интелигентен и отдаден на работата си. И истински джентълмен.
Намекът беше, че Бонд вероятно не е. Той се раздразни, че тя се е обидила от невинната — е, относително невинна — усмивка в залата за пристигащи пътници на летището. Привлекателна беше и Бонд сигурно не беше първият мъж, който бе флиртувал с нея.
— Хидт в кабинета си ли е? — попита тя.
— Да — отвърна Нкози. — Той и Ниъл Дън са в Кейптаун. Сержант Мбалула и аз ги проследихме от летището.
— Наблюдавате ли ги?
— Да — отговори високият слаб мъж. — Взели сме пример от Лондон и навсякъде в центъра на града има камери. Той е в кабинета си и го наблюдаваме от централна позиция. Можем да го проследим навсякъде, ако излезе. И ние имаме играчки, капитане.