Случайно навлязъл в забранен район в главната сграда и вероятно е видял имейли за проекта.
На този етап едва ли е разбрал какво означават, но когато по-късно през седмицата произшествието влезе в новините, което естествено ще стане, може да осъзнае, че ние сме в дъното, и да каже на полицията.
— Какво предлагаш?
— Мисля по въпроса.
— Но ако го убиеш, полицаите няма ли да задават въпроси? Нали е наш служител?
— Ще се погрижа за него там, където живее — в гетото. На това място няма полицаи. Най-вероятно таксиметрови шофьори ще разследват случилото се, а те няма да ни създадат неприятности.
В гетата, малките селища и дори новите локаси транспортните фирми с минибуси бяха нещо повече от обикновени доставчици на транспортни услуги. Те бяха поели ролята на доброволни съдии и съдебни заседатели, изслушваха дела и проследяваха и наказваха престъпници.
— Добре, но действай бързо.
— Довечера, след като той се прибере вкъщи.
Дън затвори и Хидт се върна към работата си. Беше прекарал цялата сутрин след пристигането им в уреждане на производството на новите машини за унищожаване на отпадъци на Ал Фулан и как търговските представители на „Зелена инициатива“ да започнат да ги предлагат на клиенти.
Ала мислите му блуждаеха и той непрекъснато си представяше трупа на младата жена, Стела, сега в гроб някъде под неспокойните пясъци на Емпти Куотър южно от Дубай. Приживе красотата ѝ не го беше развълнувала, но образът ѝ в съзнанието му при мисълта как ще изглежда след няколко месеца или години, го възбуждаше. А след хиляда години тя щеше да бъде също като труповете, които беше видял в музея снощи.
Той стана, сложи сакото си на закачалка и се върна на бюрото. Прие и отправи няколко обаждания, всичките свързани със законния бизнес на „Зелена инициатива“.
Никое от тях не беше особено ангажиращо… докато не позвъни шефът на продажбите на фирмата за Южна Африка, който беше на по-долния етаж.
— Северан, търси те някакъв африканер от Дърбан. Иска да говори с теб за проект за унищожаване на отпадъци.
— Дай му брошура и му кажи, че ще бъда зает до следващата седмица.
„Геена“ беше приоритет и в момента Хидт не се интересуваше от поемане на нови задачи.
— Той не иска да ни наема, а говори за споразумение между „Зелена инициатива“ и неговата фирма.
— Съвместно предприятие? — цинично попита Хидт. Винаги се появяваха предприемачи, когато човек започнеше да се радва на успехи и станеше известен в областта си. Сега имам твърде много работа. Не проявявам интерес. Но му благодари.
— Добре. А, трябва да спомена и още нещо. Нещо странно. Той каза да ти предам, че проблемът, който има, е същият като при Исандлуана през седемдесетте години на XIX век.
Хидт отмести поглед от документа на бюрото си и миг по-късно осъзна, че е стиснал здраво телефона.
— Сигурен ли си, че каза това?
— Да. „Същият като при Исандлуана“. Нямам представа какво имаше предвид.
— Той в Дърбан ли е?
— Централата на фирмата му е там, но днес е в офиса си в Кейптаун.
— Попитай го дали може да дойде тук.
— Кога?
— Веднага — отговори Хидт след кратко мълчание.
През януари 1879 година войната между Великобритания и Зулуското кралство се беше разразила сериозно със зашеметяващо поражение за британците. При Исандлуана съкрушителните сили (двайсет хиляди зулуси срещу по-малко от две хиляди британски и колониални войници) и няколко лоши тактически решения бяха довели до пълен разгром. Зулусите разкъсаха така нареченото британско „каре“, прочутата отбранителна формация, в която една редица войници стрелят, а онези зад тях презареждат, обсипвайки врага с непрестанни потоци от куршуми в случая със смъртоносните пушки „Мартини-Хенри“, зареждани в задната част на цевта, а не отпред, в дулото.
Но тактиката не беше успяла и хиляда и триста британски и съюзнически войници бяха загинали.
Проблемът с „унищожаването“, който африканерът беше споменал, можеше да означава само едно. Битката се беше състояла през януари, жестоко горещите дни на лятото в региона, сега познат като Куа Зулу Натал, и бързото премахване на труповете беше необходимост… и голям логистичен проблем.
Унищожаването на останките беше един от най-големите проблеми, които „Геена“ създаваше, и Хидт и Дън го обсъждаха от месец.