— След страхотната ми работа под прикритие — Нкози посочи стаята, — разбрах, че съм добър актьор. Ще дойда в Лондон и ще работя в Уест Енд. Там са всички известни театри, нали?
— Да — отвърна Бонд, въпреки че не беше ходил доброволно на театър от години.
— Сигурен съм, че ще успея — продължи младият полицай. — Пристрастѐн съм към Шекспир. Дейвид Мамет също е много добър. Несъмнено.
Бонд предположи, че работейки за шеф като Бхека Джордан, Нкози няма много възможности да упражнява чувството си за хумор.
Трийсет и седма глава
Хотелът се намираше близо до залива Тейбъл в модния район на Кейптаун Грийн Пойнт. Сградата беше стара, шестетажна, в класическия за града стил и не прикриваше колониалните си корени — дори не се опитваше. Те личаха ясно в старателно оформената градина, за която в момента се грижеха неколцина трудолюбиви работници, в деликатното, но категорично напомняне на табелките за начина на обличане в ресторанта, безупречно белите униформи на скромния вездесъщ персонал и ратановите мебели на голямата веранда с изглед към залива.
Друго свидетелство беше въпросът дали господин Терон би желал личен иконом по време на престоя си. Той учтиво отказа.
Хотел „Тейбъл Маунтин“ — или ТМ, както всички го наричаха, когато пишеха писма, от мраморния под до кърпите за хранене, щамповани с релефни изображения, беше най-подходящото място, където би отседнал един заможен бизнесмен африканер от Дърбан, легален търговски посредник на компютри или наемник, който трябва да се отърве от десет хиляди трупа.
Бонд се регистрира и тръгна към асансьора, но нещо привлече погледа му. Той се отби в магазина да си купи пяна за бръснене, от която не се нуждаеше, а после заобиколи, върна се в рецепцията и си наля безплатен плодов сок от голям стъклен съд, заобиколен от красиво подредени цветя тъмночервена джакаранда и червени и бели рози.
Не беше сигурен, но може би някой го следеше. Бонд се обърна рязко да вземе сока и някаква сянка изчезна също толкова бързо.
С многото възможности идват и много действащи лица…
Той изчака малко, но привидението не се появи.
Разбира се, оперативният живот посява семената на параноята. Понякога случайният минувач си е само случаен минувач и любопитният поглед не означава нищо повече от любопитно съзнание. Освен това не можеш да се опазиш от всеки риск в занаята. Ако някой много те иска мъртъв, желанието му обикновено се сбъдва. Бонд прогони мисълта за „опашката“ и се качи с асансьора на първия етаж, където до стаите се стигаше през открит балкон, обърнат към фоайето. Той влезе вътре и затвори и заключи вратата.
Хвърли куфара си на едното легло, приближи се до прозореца и дръпна завесите. Пъхна всичко, което го идентифицираше като Джеймс Бонд, в голям плик от карбоново влакно с електронна ключалка и го заключи. С рамото си отмести шкаф с чекмеджета и бутна кесията отдолу. Разбира се, можеше да я откраднат, но всеки опит да я отворят без отпечатъка от палеца му върху ключалката щеше да отправи закодирано съобщение до отдел „К“ в ГМР и Бил Танър щеше да изпрати текст „Бързо потапяне“, за да го предупреди, че прикритието му е компрометирано.
Бонд позвъни на румсървиса и си поръча, трипластов сандвич и тъмна бира „Гилрой“, а след това се изкъпа. Облече сиви панталони и спортна риза и в същия миг донесоха храната. Той прокара гребен през влажната си коса, погледна през шпионката и пусна сервитьора да влезе.
Мъжът остави подноса на масичката и Бонд подписа сметката като Юджин Джийн Терон — със собствения си почерк. Това беше единственото нещо, което не се и опитваш да фалшифицираш, колкото и убедителна да е легендата ти. Сервитьорът пъхна бакшиша в джоба си с нескрита благодарност. Бонд отиде до вратата, за да изпрати младия човек, сложи веригата и машинално огледа балкона и фоайето.
Присви очи и се втренчи надолу, но вратата бързо се затвори.
По дяволите.
Той погледна със съжаление сандвича — и с още по-голямо съжаление бирата, нахлузи обувките си и отвори куфара. Завинти заглушителя „Гемтек“ на дулото на валтера и въпреки че го беше направил наскоро в южноафриканското полицейско управление, дръпна леко плъзгача няколко милиметра назад, за да се увери, че в гнездото има патрон.
Пистолетът изчезна в гънките на днешния брой на „Кейп Таймс“, който Бонд сложи върху подноса със сандвичите и бирата. Вдигна го над рамото си, излезе от стаята и тръгна надясно. Подносът скриваше лицето му. Не беше облечен в униформа на сервитьор, но се движеше бързо, с наведена глава, и ако някой случайно го видеше, можеше да го сбърка с принуден да търчи насам-натам член на персонала.