Макар и малко трудно, все пак успяха да намерят съответната агенция. Зенаид първа яхна мотоциклета и хвана кормилото. Беше карала куп подобни машинарии, както и ски-скутери. За разлика от Гантри.
— Дръж се!
Потеглиха с пълна скорост по един тротоар в момента, в който преследвачите им се появиха на отсрещната страна на улицата. Зенаид избра възможно най-прекия път, прекосявайки от край до край един супермаркет, от който моторът изскочи с ветреещи се по ръчките на спирачките пъстроцветни плажни блузи.
— Гледай картата, Гантри, вместо да ме опипваш!
Той се заливаше от смях.
— Вдясно, после два пъти вляво.
Носеха се по някаква улица. Сега ги преследваха две коли.
— Какво каза преди малко по повод на Мравките?
— Ти говореше за Мравки, Гантри!
— Не, ти!
Зенаид се насочи право към гарата, мина на косъм между два автобуса, префуча през чакалнята и изскочи на перона.
— По дяволите! — изръмжа тя. — Ти първи произнесе думата „мравка“!
— Ти я каза, Зенаид, кълна се!
Поне знам, че седи все така зад мен, помисли си тя. Форсираният до краен предел мотоциклет достигна ръба на перона и излетя във въздуха, извършвайки многометров скок.
Обикновено Зенаид си позволяваше подобна акробатика на снега, със ски-скутерите, за да избяга от Лавиолет, но ето че ставаше и с мотоциклет.
— Във всеки случай един от двама ни наистина спомена нещо за Мравки — извика задъхано Гантри в ухото й.
Мотоциклетът подскачаше по траверсите на железопътната линия, където една кола трудно би могла да го последва.
— Не съм аз! — продължаваше да се инати тя.
Къщите постепенно се поразредиха. Излизаха от Кингстън. Прекосиха някаква река. По виещия се успоредно на железопътната линия път се носеха вече три коли, които бързо ги догонваха. Зенаид намали, премина през лявата релса и продължи отново с пълна газ по една пътечка край чакъления насип.
— Сигурен ли си, че сме на прав път?
— Напълно.
— Престани да ме опипваш! По дяволите! Разсейваш ме!
Чувстваше се като пияна и същевременно готова да прескочи и пропаст, ако се наложеше. Веднъж вече бе карала един също толкова мощен „Харли-Дейвидсън“. Но без ръцете на Гантри около нея, което значително променяше нещата.
— Навигаторът вика пилота: според картата трябва да свием наляво.
Прелетяха над една канавка и се гмурнаха в поле със захарна тръстика.
— Много добре, давай направо — извика Гантри.
Зенаид не виждаше нищо. Устата й беше пълна с прах и тя едва-едва отваряше едно око, за да се предпази от хвърчащата изпод колелата пръст, като току лягаше на кормилото, опитвайки се да избегне камшичните удари на тръстиковите стебла. Веднага щом прекосиха нещо като хамбар, където неколцина работници с отчаян скок назад си спестиха прегазването, хоризонтът изведнъж се проясни.
— Никакви не ги виждам. Изплъзнахме им се. Продължавай.
След още десетина минути бясно препускане най-сетне спряха.
— Ето ги — обяви Гантри. — Четири коли… Не, пет.
Петте коли се приближиха и от вътрешността им се изсипа навалица от мъже, които незабавно откриха огън по тях — да те използуват за мишена бе по-скоро неприятно усещане. Все пак успяха да се доберат невредими до хеликоптера и в заключение Гантри също толкова благополучно успя да открие нещото, което трябваше да задейства, та проклетата железария да благоволи да се издигне: във въздуха ида набере височина.
— Двуметрови Мравки се срещат много рядко — отбеляза Зенаид.
2
Макартър се върна от плажа с дъщерите си и реши да се гмурне в двайсетметровия басейн със сладка вода, за да се изплакне. Преплува на един дъх две дължини, понечи да започне трета, но се отказа, почти убеден, че не е способен да я изкара докрай. Преди десет години, а дори и преди пет несъмнено би успял. И вероятно би опитал силите си и на четвърта дължина. Остарявам, помисли си той.
— Остаряваш — отбеляза Лети.
Тя беше в компанията на две свои приятелки от Сан Франциско — Синтия Някоя-си и Джуди Нещо-си. Или обратното. Не. Синтия беше онази, със страхотния задник.
Макартър изкачи стъпалата, имитирайки пълно изтощение.
Просна се в краката на трите жени и с глас на агонизиращ поиска чаша „Дом Периньон-розе“. Откакто се завърна „оттам“, бе в наистина чудесно настроение. Както и очакваше, „те“ не му казаха „да“. Не веднага. Но рано или късно щяха да кажат. Беше действително опияняващ миг, когато след двучасово експозе прочете в очите им, че най-сетне разбират за какво става въпрос и че намират, така да се каже, Общия му план за гениален. О, не че си позволиха да изразят гласно подобна ласкава оценка, разбира се! Всъщност не казаха нито дума, сякаш бе нещо съвсем естествено на един човек, работещ за „тях“, да му хрумват такива идеи. Че нали за това му плащат, „si“?