Моторницата мина покрай хидроплана и заобиколи малкия нос, който заграждаше залива откъм север, отдалечавайки се от плажа, където четирите жени продължаваха да се пекат.
— Там бях — кимна Гантри. — И си живеех преспокойно до момента, в който дойдоха да ми кажат, че в хода на известна операция срещу едно американо-канадско дружество някой си е послужил с името ми и с моята… да речем, репутация на еколог.
— Дойдоха?
— Оказа се, че в резултат на въпросната операция е било продадено езеро, на което придружаващата ме млада жена много държи. Купувачите са хора, с които фамилията й е на нож от поколения насам и които, както разбрах, имали намерение да обърнат с хастара наопаки околната среда.
Казвам ли ви нещо ново?
Дуелът започва, Мак. Сега вече плуваш наистина в свои води.
— За мен всичко е ново — сви рамене Макартър. — За каква операция става дума?
— За ПОП срещу „Обауита Дженерал Уд“.
— Съжалявам, но не съм я следил. Май беше доста отдавна, ако не се лъжа?
— Миналата година. Рейдърите бяха трима: Харкин, Фийлдинг и Кампанела.
— Познавам един Рандолф Харкин III или IV. Но само по име. Преди около две години се обърна към фирмата ми в Ню Йорк. Искаше да поема делата му.
— И вие отказахте.
— Вече имам много повече клиенти, отколкото би ми се искало. А и доколкото си спомням, Харкин не беше светило, макар и да имаше много пари.
— Но не знаете нищо за другите двама.
— Абсолютно нищо.
В момента разиграваме нещо като рунд за опознаване.
Адски забавно!
— Колкото до Лети — смени изведнъж темата Макартър, — не трябва да се учудвате. Тя чудесно се е тренирала да не казва никога нищо. Някои от клиентите ми винаги се удивляват, като установят, че не знае имената им, въпреки че предишния ден е вечеряла е тях. Никога не ми се е налагало да я съветвам да бъде дискретна, тъй като това й е присъщо. Не бих се изненадал, ако някой ден ме помоли да й припомня името си. Мога ли да ви задам един въпрос?
— Колкото пожелаете.
— Пристигането ви тук не се дължи на случайност, нали?
Започваме да навлизаме в същността на въпроса…
— Имам сметка в една банка в Кю. В това няма нищо секретно или незаконно. Макар и да съм американски поданик, данъците си плащам в Сингапур… Отговорът е не — дойдох тук нарочно, за да ви видя.
— За още един урок? Доколкото си спомням, навремето получихте предостатъчно за вашите осемстотин долара.
— Съгласен съм на всяка тарифа, която определите.
— Имате късмет, че ме намерихте. Често пътувам.
— Обаждах се три пъти. Първите два ми отговориха, че сте на делово пътуване. Третия също, но разбрах, че ме лъжат.
— С кого говорихте?
— Веднъж лично с Лети, след това с двама от сътрудниците ви. Не си казах името.
— Защо?
Гантри се усмихна.
— Просто имам нещо наум. Ще поговорим и за това.
Предполага се, че не разбираш абсолютно нищо, Мак. Но струва ли си, наистина? Не знаеш какво точно му е известно, но щом е при теб, то със сигурност не е, за да ти иска съвети, без каквито и досега се е справял повече от добре.
Не. Не си играй с огъня (от известно време насам имаш странната склонност да поемаш какви ли не рискове). Не. Ти си само известен бизнес адвокат, чиято единствена отличителна особеност е, че ръководи фирмата си от малко островче на архипелага Каикос.
— Напуснах джонката си при доста странни обстоятелства — продължи Гантри. — Представете си, някакви непознати ме преследват по петите, при това с очевидното намерение да ни убият, мен и Зенаид.
— Разкошна девойка, Бога ми! Непознати, казвате?
— Непознати, които не познавам много добре, ако бих могъл да се изразя така. Зенаид им измисли прякор: Мравките.
— Виж ти! — промърмори Макартър, докато насочваше моторницата в прохода между две стърчащи над повърхността скали.
— Този прякор нищо ли не ви говори, Мак?
— Откровено казано, много съм зле с ентомологията.
— Мравките, за които става дума, са дълги между метър и шейсет и два метра. Наскоро на няколко пъти ми се удаде възможността да ги срещна в най-различни краища на света, най-често въоръжени с револвери, карабини и дори картечни пистолети. Напомнят ми един добре известен на ентомолозите феномен — марабунтата.
— Гледах един филм за нея. На Чарлтън Хестън му беше ужасно трудно да се справи с нашествието на мравките. Но те ми се сториха с нормални размери.
Този разговор е истинско удоволствие.