Насочиха се към понтона, оборудван с трамплин.
— Спомена, че в някои отношения си се оказал прав. И по-точно?
— Лодегър.
— Макартър ти каза, че е той?
— В известен смисъл.
— Друго?
— Правилна е явно третата ми хипотеза. Някой ме манипулира, за да вляза в битка, в битка е Лодегър.
— И този някой е Макартър?
— Съотношението е пет към две в негова полза.
— С други думи, нямаш никакви доказателства.
— Нищо, освен вътрешно убеждение. Не се и надявах на повече.
— Какво означава да влезеш в битка с Лодегър? Че ще тръгнем с джонката нагоре по Ийст Ривър и ще бомбардираме кантората му?
Хванати за понтона, двамата се преструваха, че се целуват и милват. Всъщност, когато казвам, че се преструваме, това е по-скоро игра на думи, помисли си Зенаид. Гантри направо е пощръклял, а и самата аз съм на ръба, макар и да си бях обещала, че няма да го допускам. Във всеки случай, ако някой ни наблюдава, добре ще си оплакне очите.
— Вярно е, че за момента нямам никаква, представа как бих могъл да започна тази битка — каза Гантри. — А още по-малко как да я спечеля. Окончателно, искам да кажа.
Способен ли си да убиеш някого?
— Не знам. Знам единствено, че ми се иска да го направя.
— Не ти се иска само това, драги.
— Едното няма нищо общо с другото.
— А! Така ли?
— Не се отказваш лесно, Ганьон. Зенаид, изпитвам неистово желание да убия това мръсно копеле. И бих го направил, ако бях сигурен, че така ще спра Мравките. Има и друга възможност.
— Аз съм против.
— Дори не знаеш какво имам предвид.
— О! И още как! Предлагаш ми да решим проблема с Мисиками, като го откупим на висока цена, след което просто да изчакаме Мравките да се уморят да търчат подире ни.
— И не си съгласна.
— Не.
Бяха лице в лице, притиснали до болка тяло в тяло, и споменаването на думите смърт, убийство и отмъщение само засилваше желанието, което изпитваха един към друг. Зенаид напълно го осъзнаваше. В очите й имаше сълзи.
Всичко бе ясно. Ако тя не беше тук, вместо да я закриля, Гантри щеше да е на път, за да срази Лодегър, каквито и безумни рискове да му костваше това.
— Аз съм биолог и донякъде финансист — каза Гантри. — Бил съм се, но само с юмруци, в най-лошия случай с бутилка или с табуретка от бар. А и с убийството на Лодегър няма да се реши всичко.
— Ако наистина е той.
— Да, ако наистина той е шестметровата Мравка. Да го атакувам на финансова основа би ми позволило най-много да го накарам да загуби пари. И нищо не бих постигнал.
Освен това той несъмнено е претърпял сериозно развитие от аферата в Сан Диего насам. Сега разполага с други покровители, с други средства.
— И това би отнело месеци, през които тълпи Мравки ще препускат във всички възможни посоки, опитвайки се да ни изядат живи. Марабунтата може ли да изяде човек?
— За седемдесет и седем минути, деветнайсет секунди и четири десети — такъв е рекордът на Бразилия.
— Говориш глупости.
— Да.
Сега тя наистина плачеше. За щастие соленият вкус на сълзите й се смесваше с този на морската вода. Неясно оставаше едно: какво щеше да се случи в момента, в който напуснеха острова на Макартър. Гантри имаше ли някаква идея в това отношение?
Не.
Той нежно я целуна по клепачите.
— Прибираме ли се?
Заспа моментално, едва-що легнал на кревата в стаята им. Толкова малко бе спал, откакто бяха слезли от джонката. Наблюдаваше го. Нямаше да е честно, ако всичко свършеше точно сега, когато бе срещнала Гантри. Направи няколко крачки из стаята. Излезе на верандата. За миг й се стори, че забелязва фигурата на мъж. Като се изключи това, цареше пълно спокойствие. Луната заливаше морето с кротка светлина. Досега можеха десет пъти да ни убият.
Но „те“ ще изчакат до утре.
През нощта Макартър бе ставал — следеше отблизо работата на Токийската борса и пожела да присъства на затварянето й. Даде някои разпореждания. Час по-късно направи същото и за Хонконг. После за Сингапур. След това отиде да си доспи — вече бе свикнал да живее по този начин. В повечето случаи отваряше очи, преди да звънне будилникът, който веднага изключваше, за да не обезпокои Лети.
Но този път, към девет сутринта, го събуди самата Лети.
— Тръгват си. Гантри и хубавата Зенаид си тръгват. Беше ме помолил да те събудя, ако си спомняш.
Той набързо взе душ и навлече банския си. Късно снощи, след като отдавна вече бяха вечеряли, Джейк, пилотът, оповести диагнозата си: хеликоптерът може да стигне до Кю, но… „Ще ги откарате с хидроплана, Джейк.“