— От предпазливост — обяви шофьорът, който беше най-малко на осемдесет и пет години.
— Чудесно — съгласи — се Алекс търпеливо.
Продължаваше да намира за смешни всички тези предпазни мерки, но знаеше, че би било напълно безполезно да влиза в спор. Особено с ирландец, почти съвременник на Джеймс Джойс.
Втора обиколка.
— Чакам сигнал, господине.
Беше тъмна нощ, а и Дъблин не е от най-добре осветените градове в света.
Накрая шофьорът явно получи въпросния сигнал, защото свърна в някаква пряка, после в една задънена улица и спря пред черна врата на сиво-синкави линии. Тозчас се появи млада жена и отвори чадър, за да ги предпази от дъжда за двата метра, които деляха колата от къщата.
— Сър, бихте ли ме последвали, ако обичате?
Изкачиха няколко стъпала и Алекс се озова в облицована с дърво стая, чиито прозорци гледаха към „Сейнт Стивънс Грийн“. Мъжът се представи като Шон Райън. Извини се, че е приел посетителя си през задната врата, и уведоми Алекс, че е представителят на Джонатан Гантри в Ирландия.
Погледът му стана сериозен, когато Дьошарм на свой ред го информира за мнението си относно пресилените предпазни мерки. Той извади от едно чекмедже на бюрото си няколко факсови копия на снимки и ги пръсна пред госта си. Алекс се наведе и видя огромна лимузина, цялата нарешетена от куршуми, и трупа на някакъв старец, проснат пред голяма красива къща в колониален стил.
Райън поясни, че убитият се казвал Чарлс Удуърд Макнълти, когото приятелите му наричали Запъртъка въпреки внушителния му ръст. Бил убит, защото помогнал на господин Гантри и госпожица Зенаид в Бризбейн. Куршумът, който го поразил, бил несъмнено предназначен за господин Гантри.
Райън му разказа цялата история. Господин Лавиолет бил добре, преместили го в една военна болница.
— Ако искате да говорите с него, господин Дьошарм, можете веднага да му се обадите. В Австралия е около четири сутринта, но очакват обаждането ви. Бихте ли вдигнали този телефон, за да получите връзка?
Гласът на Франсоа-Ксавие бе относително весел за обстоятелствата. О, не ставало дума за раните му! Куршумите, заседнали в бедрото му, били извадени и сега се чувствал чудесно. Безпокоял се преди всичко за Зенаид. И за Гантри. Гантри си го бивало, въпреки че бил проклет англичанин. Нямал представа какво е станало с тях.
Алекс го попита колко от палачинките на дядо Ганьон е изял на Коледа преди две години. „Сто и единайсет“, отвърна Лавиолет, без да се замисли нито за миг.
Събеседникът му наистина беше Лавиолет, а не човек, който се, представяше за него.
— Можете да му съобщите, че госпожица Ганьон и господин Гантри са добре и че в момента пътуват обратно към джонката с напълно сигурно средство — обади се Райън.
Алекс предаде добрата вест, уведоми Лавиолет, че семейството му и самият той също са много добре, сбогува се и затвори телефона. — Райън извади още снимки — тези на шестте скоростни яхти, които преследваха джонката.
— Снимките не са отскоро, естествено. Получихме ги от предишните собственици, които са продали яхтите си на шест различни анонимни либерийски дружества, а това напълно изключва възможността да установим самоличността на новите собственици. Да не забравяме също хеликоптерите и самолетите…
— Какво е това сигурно средство, за което споменахте?
— Американската марина. Не бих могъл да ви кажа как господин Гантри си е осигурил помощта й. (Усмивка.) Но господин Гантри е способен на куп изумителни неща. По неизвестни за нас причини двамата с госпожица Ганьон са се отбили на един остров от архипелага Тюрки-Кайкос. Скоро след това са го напуснали и са успели да се изплъзнат от преследвачите си.
Райън се поинтересува дали семейство Дьошарм е доволно от настаняването си. Да? Какво пък, толкова по-добре!
Сигурността в графството била напълно гарантирана и точно заради това замъкът, с неговите двеста стаи, огромен парк и множество парници, му се сторил — на него, Райън — идеалното място за един възможно най-дискретен престой.
— Между другото, господин Дьошарм, разпоредих се да изпратят писмата, които ни поверихте, — съответно до вашия вестник, до родителите ви и до приятелите ви в Канада.