Макартър действително имаше работа в Насау. В една-две банки, но също и в една от служебните си вили, откъдето можеше да поддържа връзка с цял свят. Той установи контакт с „Морският вълк“ и с „Грациела“, успя да се свърже и с Боб Съсман (когото Убиеца може би бе разобличил като негов шпионин, но при сегашното положение на нещата това бе вече само незначителна подробност). Подчертано иносказателно Сасия го информира най-подробно за трескавото оживление, обзело армията на Милан. Пилето беше отлетяло; търсеха го навсякъде. Издирваха и джонката, Гантри бе намерил начин да привлече на своя страна американската марина. Но твърдели, че ще му видят сметката, ако ще да се криел на борда на броненосец или самолетоносач.
Лети, момичетата и гувернантката бяха отишли да посетят стари приятели. Макартър прие поканата за вечеря на един от най-големите местни банкери.
Машинално пресметна, че до срещата му с Ел Сикарио остават трийсет и един часа.
А Лакомника летеше и летеше високо, вероятно дори много високо и с широко разперени криле, както се полага на такава голяма морска птица.
Поетично. Да го вземат мътните този дивак, към когото изпитвам странна смесица от завист (той подреди живота си така, както аз не съумях да подредя моя), приятелство и дори обич! Ако не му бях помогнал, той може би сам щеше да намери начин да се изплъзне от преследвачите си. Но би ми било любопитно какъв.
Дали Убиеца не бе информирал Милан за участието, което Макартър взе в бягството на Гантри?
Дали не бе уведомил за това и „онези там“?
Изключително интересни въпроси. Особено вторият.
Макартър вечеря със своя банкер. Наричаше се Чандлър, но истинското му име бе Чандар. От индийски произход с лек примес на негърска кръв и все пак с някакъв далечен английски предтеча в родословието си. Истински гражданин на Бахамските острови и заклет националист. Макартър подробно се бе запознал с досието на Чандлър, съставено от Мравките. Този сърдечен и словоохотлив човечец, еднакво горд със своята яхта и с хандикапа си на голф, бе успял да създаде и да развие банката си благодарение едновременно на северноамериканската мафия и на организациите на колумбийските наркотрафиканти. Фактът, че все още ходеше по земята, бе истинско предизвикателство към статистиките. Именно той раздаваше подкупите, предназначени да успокоят съвестта на онези, които биха се опитали да попречат на транзитирането на пратките с дрога през Бахамските острови. Накратко — универсален ковчежник-главен касиер.
За Чандлър Макартър бе просто известен бизнес адвокат, който управляваше шейсетина милиона долара. И съществуваше твърде малка вероятност някой ден да узнае, че петстотинте милиона долара, поверени му от фирми в Люксембург, Швейцария, Лихтенщайн, Англо-Нормандските острови, Холандските Антили, Науру, или Новите Хебриди, се управляват от същия този адвокат. Макартър изчисляваше на около четири милиарда и двеста милиона долара капиталите на лихвен депозит в банки като тази на Чандлър. Половината от тях се намираха във втория стадий от изпирането си. Третият и най-важен етап щеше да бъде окончателното „изплакване“. Седем милиарда щяха да пристигнат през следващите няколко месеца и още пет — до края на годината. Макартър чувствително бе съкратил операциите по прането чрез Насау за сметка на тези в Москва. Москва решително се налагаше като Мека на банковата тайна. Трансакциите ставаха толкова по-секретни, колкото повече се увеличаваше прословутата „гласност“. Будапеща също започваше да придобива значителна тежест в това отношение. Страните от Източна Европа обичаха силните валути и в основните държавни банки в СССР и Унгария строго се съблюдаваше банковата тайна. В тях чужденците можеха да откриват шифровани сметки във валута, подлежаща на свободен трансфер към големите западни финансови пазари, където източноевропейските банки разполагаха със свои кореспонденти.
— А, да не забравя… — сепна се Чандлър в момента, в който двамата с Макартър се настаняваха на запазената за тях маса в „Палм II“ на Второ Авеню.
Извади от джоба на розовото си кашмирено сако малък пакет и го постави пред Макартър.
— Не знам какво е, но съм убеден, че не е бомба. Прекалено меко е, а и човекът, който ми го предаде, е напълно сигурен. Нали днес имате рожден ден?
— Почти — отвърна Макартър. — Днес сме втори февруари, а аз съм роден през октомври.
Разгъна целофанената опаковка.
Миниатюрен модел на „боб“ — малкото кепе на моряците на американската марина.