— Хубава реч.
Телефонът иззвъня. Убиеца вдигна слушалката и изслуша събеседника си, без да пророни дума. Макартър дочу само неясен шепот. Убиеца затвори телефона, облегна глава на стената и отново пъхна ръката си в джоба.
— Каменни богове. Харесва ми този образ, Мак.
— Благодаря.
— Аз не съм финансов специалист. Имате ли предвид някой, който би могъл да замести Бил?
— Да.
Мнозина. От които нито един не би бил ефикасен колкото Лодегър. Но заедно, начело на отделни екипи, щяха да се допълват чудесно.
— Имената им, Мак.
Макартър му ги даде. Не ставаше дума за непознати, разбира се. Единият от тях беше фолет, който ръководеше екипа на „Морският вълк“.
— Колко струва Бил всъщност?
— Той е много по-добър от всички, чиито имена току-що ви изредих.
— Но ви отвращава. Импулсивен е, не съумя да разреши проблемите, които му създава жена му, прекалено лесно се съгласи с доводите ви против незабавното елиминиране на канадката и преди всичко позволи да го убедите да допусне включването на Гантри в играта. На негово място щяхте ли да се оставите да ви предумат?
— Според вас?
— Според мен не. Вие не сте Лодегър. А той има в актива си и още едно престъпление, което е непростимо: иска да стане Царица на Мравките.
Аз говоря за осемнайсетметрови Мравки, помисли си Макартър, а Ел Сикарио — за Царицата на Мравките. Въпрос на терминология.
Само не се превъзнасяй — не си спечелил. Все още можеш да загубиш всичко, играта не е свършила. Този човек е майстор на изненадите.
— Малко остана да заповядам да ви елиминират, Мак. Вие и семейството ви бяхте на косъм от вероятността да намерите смъртта си в катастрофа с хидроплан. Щях да ви елиминирам и да обясня на Карлос Лодегър и на вуйчовците му защо съм го направил.
— И те щяха да се съгласят с вас.
— А аз щях да поема в свои ръце случая Гантри. И той щеше да бъде мъртъв. Момичето също, естествено. И щях да прочистя онази джонка до последния ибан.
— До последния какво?
— Екипажът на джонката на Гантри се състои от ибани, едно племе, обитаващо Саравак, на остров Борнео. Наричат ги също морски даяки. Допреди малко, при влизането ви, все още не бях взел решение как да постъпя с вас. Дясната ръка измъкна оръжието с изумителна бързина.
Цевта на револвера бе удължена от заглушител.
— Ще стрелям ли, Мак, или не?
— Не — отвърна Макартър.
— Това надежда ли е или увереност?
— И двете.
— Няма да се намесвам.
— Ще го имам предвид.
— А ако Милан все пак успее да гръмне вашия Лакомник, преди самият той да е погубил Лодегър?
— Ще загубя.
— Както ще загубите и ако Лодегър излезе победител в битката. Как ще обясните отсъствието си от фронта?
— Моят план ми отнема много време.
Кратко мълчание.
— Сигурно ще се разсмеете — промърмори Убиеца, но знайте, че ми се иска да ви убия от чисто лични съображения. Преди всичко, защото усложнявате ситуация, която съм склонен да възприемам като елементарна. След това, защото ме дразните. И накрая, защото бихте могли да станете за мен несравнимо по-опасен от Лодегър.
Макартър втренчено гледаше дулото на оръжието. Значи всичко можеше да свърши и така. Вече не изпитваше страх, а само странно, много странно облекчение. В крайна сметка обаче мозъкът му отново заработи. Той свали крака от масата и се изправи.
— Отивам си, amigo.
Обърна се и направи две крачки към вратата.
— Мак?
— Знам — кимна Макартър. — Нищо на света няма да ви попречи да убиете Гантри, а след това и канадката. Веднага щом Лодегър бъде победен.
— Нямам друг избор.
— Винаги съм го знаел.
Макартър излезе и се озова в коридора, после в асансьора и накрая на улицата. Поведе яростна борба с изкушението да хлътне в първия срещнат бар, за да пийне нещо. И устоя.
Същата вечер заведе Лети на театър. Тя обожаваше театъра. И твърдеше, че е единственото нещо, което й липсва на острова. Колкото до Макартър, след спектакъла той оцени много повече вечерята при Питър Лъгър, в Бруклин. Напълно беше заслужил онова, което окачестви като най-вкусната пържола в света.