Особено ако се омъжела за Жо Пруво и се посветяла на лозарството. Но за нищо на света нямало да напусне джонката точно сега. И дума да не ставало, че ще зареже Гантри.
— Не бих искала да бъда недискретна, Зенаид, но как е в кревата?
— Попадала съм и на по-лошо.
— Нито едно от момичетата, които са работили или работят на джонката, не е успяло да се пъхне в леглото му. Не го казвам, за да… как да се изразя?… за да ти правя четка.
Бих искала просто да знам…
— Затваряй си човката, Грант!
Зенаид работеше. Над гората от евкалипти и гигантски папрати около колибата се лееше дъжд. Преди час бяха получили по радиостанцията ново съобщение от джонката с внушително количество информация, която Зенаид записа с помощта на Алисън. Сега трябваше да я класират и да я добавят към получените до този момент сведения. Нито една от двете млади жени не бе добре с машинописа, така че се видяха принудени да пишат на ръка. Жалко, че не разполагаха с факс! Но не можеха да искат невъзможното.
Зенаид пресяваше информацията. Не всички сведения бяха еднакво важни. Предвид планираната операция, някои елементи имаха по-голяма стойност от останалите. Но Гантри настояваше да записват всичко. Негово задължение било да определи какво може да бъде използувано. Задължение… Така де, приказка да става! За момента цялата работа върша аз, докато господинът си играе на ловен надзирател с оня жабар Жожо и другите си приятелчета.
Тя приключи с подбора и разпредели всичко в три отделни купчини. Първата включваше в резюме важните според нея елементи; втората — сведенията, които не й се струваха чак толкова съществени; третата — онова, което смяташе, че преспокойно би могло да послужи за направата на книжни лястовички. Погледна часовника си. Четири и дванайсет следобед. Гантри и Пруво отсъстваха вече пет часа.
Напъха първата купчина листа в картонена папка и върху нея с червен флумастер написа: „Йелоухед и Стар Корп. Скромни съвети на една женска като принос в изтребването на Мравките.“
— Край, Алисън. С удоволствие бих изпила една бира. Що за чудо е това, Тасманския дявол?
Първият изстрел изтрещя съвсем неочаквано, последван незабавно от множество други.
Малкият „Фолкън 50“, излетял от Кеърнс, е оставил зад себе си австралийския континент, прелетял е пролива Бас, приближил е Тасмания и е кацнал не в Хобарт, а в Лонсестън, втори по големина град в Тасмания. Това става през нощта. Малкото летище е безлюдно, в контролната кула дежури човек, чието мълчание Пруво предварително си е осигурил. Един рейндж ровър откарва Зенаид, Гантри и Пруво, който не е млъкнал нито за миг през целия път. Лозята му не са далече; трийсет и два хектара тук, по плодородните хълмове край широкото устие на река Тамар, която напоява околностите на Лонсестън; двайсет-трийсет хектара там… Той, Пруво, произвежда вино — „… същинско бордо… е, почти…“, — както и „шампанско“, в сътрудничество с „Моет и Щандон“ и с „Рьодерер“. Не е милионер, но и това ще стане. Кара трийсет и петата.
Въздържа се да им покаже лозята си, въпреки че ужасно му се иска. Ако се вярва на думите на Алисън (а за него Алисън е Господ-Бог), някой ги преследвал; някой, който бил способен да ги догони чак до Тасмания или, с други думи, до края на света. Добре де, нека само дойдат! Тук, в Тасмания, също не са вчерашни. Не че той, Пруво, е кой знае какъв стратег, но наистина е готов на всичко заради един тип, който е платил следването на Алисън и после й е намерил добра работа, при това без да я „перне“ нито веднъж. „Моля да ме извините, госпожо“ (последното е адресирано до Зенаид).
Пруво е взел изключително находчиви предпазни мерки.
Преди всичко си е осигурил съучастничеството на контрольора на въздушния трафик на лонсестънското летище.
Предвидил е и други изненади. Отвежда спътниците си в ресторанта „Пени Роял Уиндмил“, но само прекосяват залата. Зад сградата ги очаква втора кола, този път ландровър. Потеглят на север, към брега на пролива Бас, където Пруво има малка вила. „Ако приемем, че онези типове продължават да ви преследват, най-логично е да заключат, че съм ви скрил на вилата. Схващате ли? Да, ама не им се урежда въпросът!“ Свива по един черен път и се отправя на юг. Пресичат някакво шосе, след това железопътна линия, после черен път. Тасмания се слави с най-голямата девствена — ама наистина девствена! — джунгла в света. Не го ли знаехте? Има много места, където все още не е стъпвал човешки крак. Така де, от диво по-диво. Някои хора са си наумили да застроят с язовири цялото течение на река Франклин. Тия са направо болни! Разбрах, че сте еколог, Гантри. Казвах си аз, че човек, който може да бъде толкова коректен с Алисън, задължително притежава и други достойнства. Пристигаме.