Зенаид прекарва първата си тасманска нощ във ферма, където човек като нищо би могъл да реши, че се намира в Йоркшир, ако не са рояците какаду. Там се запознават с двама приятели на Пруво, ловци и специалисти по преходите в джунглата.
— Вашите телохранители — представя ги Пруво. — В колибата ни чакат още двама. Както и Алисън. Намерила ви е радиостанцията, която искахте, Гантри.
Потеглят отново на път доста преди разсъмване и тъй очарователният английски пейзаж постепенно се променя с напредването им на югозапад. Непрекъснато вали силен, тежък, агресивен, потискащ дъжд. Флората също се променя. Европейските дървета, засадени от първите преселници, отстъпват място на буйна тропическа растителност.
Рейнджровърът и ландровърът си помагат взаимно, когато се налага да прекосяват бурни потоци.
До колибата се добират вечерта на втория ден, три часа след като са оставили колите, които не могат да продължат нататък.
Тук са от четири дни. И от четирийсет и осем часа е обявена тревога.
— Най-малко двайсетина души. Поне толкова са наброили приятелите ми в Хобарт. Но може и да са повече. Плюс онези странни типове, за които ми съобщиха. От Мелбърн има директни полети не само за Хобарт, но и за Кингс Айлънд, Смитън Страхън и Куинстаун, който е на шест часа път пеша оттук. Според мен преследвачите ви трябва да са някъде около петдесетима. Един от приятелите ми в Хобарт е поразпитал двама-трима от тях. На пръв поглед нищо нередно. Всичките притежават американски или австралийски паспорти и твърдят, че са дошли на риболов. В багажа им няма оръжие. Така де, да не са луди! Ще си намерят на място, тук поне с лопата можеш да го ринеш. Страхотна организация вадят вашите хора!
Дъждът не спира нито за миг. Пруво е обявил всеобща мобилизация сред работниците и приятелите си. Наблюдателни постове са разположени около колибата и преди всичко по протежение на зигзагообразно виещия се черен път, който води за Куинстаун.
Именно оттам към десет сутринта съобщават за появата на неприятелски разузнавачи. Тозчас Гантри и останалите на свой ред тръгват на разузнаване.
Въпросът е да издържат още трийсетина часа до пристигането на джонката, която полага всички усилия, за да се присъедини колкото може по-бързо към тях. Изключено е да я изчакат на брега. Това би означавало да разкрият мястото на акостирането й. Остава да се надяват, че въпреки несравнимо по-голямата мощност на двигателите си, „Сивата сянка“ няма да пристигне преди джонката.
И този проклет дъжд!
Разнеслите се в далечината изстрели секнаха. Преброиха общо единайсет. Алисън стоеше на прага, под малкия дървен навес, който го защитаваше от дъжда. Междувременно Зенаид бе напъхала току-що съставените от нея досиета в непромокаема платнена торба. Озърна се, за да види дали не е забравила нещо, някой документ, който…
Точно тогава й хрумна идеята. Извади папките от торбата и избра един от листовете, на които си бе водила бележки. Накъса го на парчета, прибра парчетата в папката, задържайки само едно. Но вместо да го смачка на топка и да го захвърли в някой ъгъл, тя го пъхна между две от дъските на грубия паркет, така че да се забелязва само крайчеца му.
— Побързай, Зенаид!
— Спокойно!
Единствената стая на колибата приличаше точно на онова, което всъщност и беше: временен подслон, обзаведен с голяма маса, няколко пейки и огнище, където някой явно бе изгорил множество документи, грижливо стривайки след това пепелта. Остатъци от храна в пластмасови чинии… Отлично!
— По-живо! — подкани я Алисън.
Зенаид облече анорака си, метна торбата на гръб и хукна към гората по петите на изпреварилата я Алисън. Буйната растителност мигом ги погълна. Продължиха да тичат още около миля през подгизнали от вода храсталаци. Сетне поеха по едва видима пътечка, която предишния ден за щастие на два пъти бяха обходили. Въпреки това за малко да подминат мястото на срещата. Нечия ръка сграбчи Зенаид, чиято първа реакция бе яростно да размаха големия ловджийски нож.
— По-трудна си за спиране и от влак, Бога ми! — отбеляза Гантри. — Не ме обезобразявай, ако обичаш.