Усмихваше се. Носеше ловджийската си пушка така, сякаш беше овчарска гега.
— Изглеждаш наистина неотразим като воин на джунглата, Гантри. Обзалагам се, че няма да уцелиш дори крава в коридор.
— Напълно възможно е, никога не съм хващал пушка. Бяхме се разбрали да си плюете на петите още при първия изстрел. Какво правеше?
— Поразтребих малко. Такава ни е орисията на нас, клетите домакини, докато мъжете си играят на стражари и апаши.
Вървяха бързо, следвайки по петите един от ловците на Пруво; Алисън Грант се задъхваше и Гантри пое раницата й, добавяйки я към своята. Зенаид му каза какво е направила в колибата. Той поклати глава.
— Мислим, Ганьон, така ли?
— Само не ми казвай, че съм сбъркала.
— Идеята е чудесна. Просто ме е яд, че не ми хрумна на мен.
Вървяха вече от два часа, когато изневиделица, без дори и най-малкият шум да ги предупреди за приближаването им, пред тях като по вълшебство изникна един, сетне втори мъж. Не произнесоха нито дума; въоръжени бяха с бойни пушки (Зенаид разпозна малката издутина с формата на обърнато V върху цевите; май бяха М нещо си; точно така, М 16; е, поне така ми се струва) и се задоволиха да им покажат посоката, в която трябваше да продължат. И те продължиха. Прегазиха няколко реки, често във вода до кръста. Понякога вървяха срещу течението, понякога го следваха. Алисън Грант проявяваше очевидни признаци на умора. Петдесетте й съблазнително оформени килограма не бяха създадени за подобни форсирани преходи. Наложи се направо да я теглят нагоре по стръмния бряг на едно дере.
— А ти добре ли си? — попита Гантри Зенаид.
— Да. Защо?
— Слава Богу, че не ми се наложи да търча подире ти, докато те сваля. Сигурно още щях да те гоня.
— Не ти, а аз хукнах подире ти. С колко души водихте война?
— С около дузина, може и петнайсет да бяха. Идваха от Джорджтаун.
— Ти колко уби?
— Най-малко четирийсет и трима.
В действителност бе стрелял напосоки с надеждата, че няма да рани никого. Доколкото му било известно, засега резултатът бил нулев и за двата отбора. Какво пък, толкова по-добре. Дано и занапред останеше такъв.
— Пат не ти ли каза нещо по-специално по радиото?
— Ревящите четирийсет ревели, та се късали. Имало деветметрови вълни. На моменти, когато пропадали между тях, се опасявали да не ударят кила в дъното. Помоли ни да му занесем цветя. Започва да ми писва от тази гадна река!
Отново вървяха във вода, по посока натечението. Реката не беше дълбока — не повече от трийсетина сантиметра, — но за сметка на това камъните по дъното й ужасно се хлъзгаха. През последните двайсетина минути всички бяха падали най-малко по веднъж. Рекордът държеше Алисън, която бе на четвъртото си падане и вече залиташе. В тъмнината лицето й не се виждаше, но сигурно бе бледа като платно. Зенаид също едва дишаше. Вървящият начело ловец (как се оправяше в този гъсталак и под този заслепяващ дъжд?) очевидно най-сетне взе решение. Изкатери се на близките скали и им направи знак да минат, докато самият той остана назад. От австралийската му шапка, част от чиято периферия бе вдигната и прикрепена към бомбето, се изливаше вода като от улук. Зенаид и Гантри хванаха Алисън под мишниците и почти я носиха през цялото изкачване. Накрая стигнаха върха на скалисто възвишение. Там завариха двама мъже, които бяха опънали няколко палатки. Имаше горещо кафе и готова вечеря. Успяха дори да се преоблекат с леко овлажнените дрехи, които измъкнаха от раниците: Палатката им бе с не повече от два квадратни метра площ, като и дума не можеше да става за изправяне.
— Не ми върви! — въздъхна Алисън. — Веднъж да видя Гантри гол!
Три секунди по-късно тя вече спеше, Зенаид хапна и също си легна, като за всеки случай се настани между Гантри и австралийката.
Късно през нощта, а може би и призори, пристигна Пруво, ухилен до уши. Този жизнерадостен дебеланко с розови бузи на бургундски любител на виното бе очевидно в стихията си. Уведоми ги, че лошите били на бойна нога, водени от други специалисти по джунглата, които обаче били далеч по-малко специализирани от неговите специалисти.
Засега предприетата от тях лъжлива маневра давала чудесни резултати, а и дъждецът напълно ги устройвал, заличавайки всички следи.
— Освен това ви остава да издържите не повече от едно денонощие. Трябва да ви кажа, че им се изплъзнахме на косъм. Ония нахълтали в колибата двайсетина минути, след като момичетата я бяха напуснали. Били повече от шейсет души.
Зенаид заспа отново. Първия път бе сънувала, че Гантри провира ръка между бедрата й. Но се оказа, че не е сън. Това ципоного намира начин да ме опипва, дори и когато спи!