С пълно право бе отдалечила закръглената австралийка.
В Ню Йорк беше един часът следобед и валеше сняг.
— Имам толкова работа, че с удоволствие бих си спестил разходката до този паркинг — изръмжа Лодегър.
Милан почукваше с нокти по рамката на вратата.
— Гантри и момичето са в Тасмания. Успях да вдигна на крак около стотина души, които са по петите им. Мисля, че знаем къде ще се опита да се качи на джонката. Мястото се нарича Страхън. Това е единствената точка по западното крайбрежие на Тасмания, където може да акостира кораб.
Морето там е винаги много бурно, особено през последните дни.
— Къде е джонката?
— Някъде в Индийския океан, но се приближава. С малко повече късмет може и да потъне. Моряците наричат този район на света Ревящите четирийсет и дори и най-добрите от тях предпочитат да го избягват.
— Та нали разполагахте с цяла флота?
— Имам пет яхти, които с пълна скорост плават към Страхън. Всяка от тях преспокойно може да направи шибаната джонка на трески.
— И къде са сега?
— „Сивата сянка“ ще бъда в района на Страхън след двайсетина часа. Два от другите са прекалено далече. Индийският океан е голям, а те се връщат чак от Кергеленовите острови, където в един момент решихме, че джонката се кани да се отбие.
— Остават още две.
— От които нямам никакви вести. Или са потънали, или имат проблеми с радиостанцията. По принцип, ако се съди по последните им известни ни координати, те би трябвало да са още по-близо до Страхън, отколкото „Сивата сянка“.
Лодегър едва не избухна в смях. Самата многословност на Милан недвусмислено говореше за объркването му. Веднъж и на него да му се удаде случай да затвори устата на човека с изострените нокти, който продължава да ме нервира с това почукване!
— А хеликоптерите?
— Непрекъснато вали много силен дъжд. Пълно е с преплетени дървета и храсталаци. Освен това в момента там е нощ. Не е сигурно обаче, че и утре ще могат да летят. А и австралийските власти не се поддават лесно на обработване — историята, че търсим места за снимане на филм, не им се стори особено убедителна.
Мълчание. На двайсетина метра от тях мина кола, шофирана от жена, която дори не обърна глава и продължи към горните етажи на паркинга. Едва ли бе забелязала двамата мъже в колата, паркирана сред петдесетина други в един сумрачен ъгъл. Лодегър изпитателно изгледа Милан.
Знаеше, че не го е накарал да дойде тук единствено за да го запознае с едно недотам завидно положение, макар че никога досега не бяха имали толкова големи шансове да приключат веднъж завинаги с Лакомника.
— Добре, Милан. Имате да ми казвате нещо. Какво?
— Открихме колибата, в която Гантри и момичето са се крили през последните дни след пристигането си в Кеърнс, и внимателно я претърсихме. Бяха оставили една негодна за употреба радиостанция, която явно са повредили умишлено. Но между дъските на паркета хората ми намериха накъсани записки. Всъщност само няколко реда. Говори ли ви нещо името „Йелоухед и Стар Кори.“?
Гантри бе излязъл от палатката, Алисън спеше: преди два часа отвори очи колкото да изгълта два сандвича и чаша кафе, след което отново заспа. Зенаид се протегна, отхвърли непромокаемото пончо (двойният покрив на палатката течеше като решето), намъкна анорака си и на свой ред излезе. Чувстваше краката си малко сковани, но не беше болка за умиране.
Наближаваше пладне. Озърна се. Мястото бе невероятно красиво. Възвишението, което огледа съвсем бегло при пристигането им, се оказа значително по-просторно, отколкото й се бе сторило — трийсетина метра в диаметър, само скала. И не беше точно възвишение, а по-скоро огромно стъпало от колосално стълбище. В единия му край се разбиваше водопад, който бе издълбал нещо като басейн, подхранван от десетки стичащи се по скалите ручейчета. Наоколо растяха дървета. Приличаше на онова място в Тайланд, където двамата с Гантри се бяха „гушкали“ за първи път. С тази разлика, че в Тайланд имаше слънце.
Колкото до гушкането, с Гантри вече май от доста време затягаме коланите на целомъдрието. Първо покрай морячетата, на които направо щяха да им изскочат очите, после в онази колективна колиба и сега тук, в палатката, с долепената до нас Алисън…
Палатката беше скрита под дърветата. Както и двете опънати платнища, под които за момента седяха Гантри и жабарят Жо. Зенаид срещна погледа на Гантри, който невъзмутимо пушеше лулата си.