— Като „Обауита“.
— Отбелязал е тази подробност, но вероятно без да й придава особено значение. Облечи си фланелката — няма да умираш с голи цици я.
— Знаех си аз, че ревнуваш.
— Или не й е придал значение, или, напротив, вече замисля да атакува „Йелоухед“.
— Говориш така, за да омаловажиш гениалната ми идея да оставя онова късче хартия в колибата.
— Идеята е чудесна, но рискува да събуди подозрението му.
Въдицата ти е малко грубичка.
— Аз съм идиотка. Кажи си го направо.
— Не си. Запознах се с работата ти. Имам предвид трите папки. Скромните ти предложения на женска са доста хитроумни.
— Има ли в тях нещо, за което великият Гантри не се е досетил?
— Да, и ще го използвам. Мисля, че от нас ще излезе добър екип, Ганьон.
— Ако сме все още живи довечера.
Гантри втренчено я погледна. Тя също впери очи в него и едва не се разкисна. Кажи му, че го обичаш, Зенаид. Фактът си е факт, а и той вече го знае, така че това почти нищо няма да промени. Или просто го наречи Джонатан. Той ще разбере.
Гантри целуна дланта й и лекичко я отблъсна.
— Ще се разнежваме друг ден, Ганьон. Достатъчно е дъждът да спре за малко, или поне да намалее.
— Та какъв е залогът? — промърмори тя и очите й се напълниха със сълзи.
Той се усмихна.
— Пет към едно. Едно от двете: Лодегър, ако наистина той е шестметровата Мравка, или ще мине в настъпление, или ще започне да се ослушва, предусещайки някаква клопка, и тогава ще се наложи да включа в действие останалата си артилерия, така че той рано или късно ще обяви своята ПОП.
— Каква е ставката? Четири към едно?
— Много по-висока: две към едно. Той ще обяви своята ПОП. Ще я обяви, независимо дали му се иска, или не. Но на него ще му се иска, дори и само за да си отмъсти за Сан Диего. Чу ли нещо?
— Изстрели.
Тя бързо се дооблече и последва Гантри навън. Проклетият дъжд продължаваше да вали. И то все така силно, вече трети ден.
Гантри и Пруво разговаряха с един от ловците. Зенаид се приближи в момента, в който той измъкна изпод пончото си уоки-токи и го включи на приемане. Нечий бавен и спокоен глас със силен австралийски акцент съобщи, че Мравките са на стотина метра.
— Ще се опитаме още веднъж да ги привлечем в друга посока, но водачът им познава района. Смятайте, че ще връхлетят отгоре ви някъде до час. Трийсетина души са. Има още една група на североизток и трета на юг. Очевидно са засекли местоположението ви. В никакъв случай не се опитвайте да си пробиете път към морето, те вече ви чакат там. Желая ви късмет. Край.
Почти в същия миг заработи радиостанцията. Обаждаха се и от джонката. Едва се чуваше, но въпреки това разпознаха гласа на Тони Биърдсли. „Лакомник“ ще е готов да ги приеме на борда си в ЧСМ вместо в ЧУО.
— По времето на Сидни-Мелбърн, вместо по това на Уелингтън-Оуклънд — преведе Гантри. — Успели са да спечелят два часа и от осем вечерта ще ни чакат.
Биърдсли продължаваше да говори. Да, видели белия кит.
Тоест една от яхтите.
Зенаид срещна погледа на Алисън. Австралийката успя да се усмихне. С Жожо са прекарали времето по същия начин, по който го прекарахме ние с Гантри, помисли си Зенаид. Вече не се учудвам защо по време на война се правят толкова бебета.
— Къде отива? — попита Алисън, посочвайки един от ловците, който се отдалечаваше, нарамил пушката си.
— Отива си — отвърна Пруво. — Двамата с Гантри едва успяхме да го убедим.
Австралийката не повярва на ушите си.
— Искате да кажете, че ни оставя сами срещу всички тези убийци, които настъпват отвсякъде?
Зенаид наведе глава и заоглежда обувките си. Странно, но изпитваше не толкова страх, колкото тъга. И неописуемо притеснение заради Алисън, която все още не бе разбрала.
— Али — промълви Гантри, — каква полза би имало приятелите на Жорж да останат с нас? Те вече са предупредили полицията. И тя ще дойде. Прекалено късно, най-вероятно. Те искаха да останат. Не им беше лесно да вземат решение. Двамата с Жорж също би трябвало да си тръгнете. Онези, които ни преследват, може би ще ви оставят да минете. Във всеки случай имате някакъв шанс.
— Да не говорим повече по този въпрос — заяви Пруво. — Али няма да си тръгне, аз също. Али?