2
— Налага ми се пак да пътувам — каза Макартър. — До Европа. А може би и до някъде другаде.
— Много добре — промърмори Лети.
Тя решаваше кръстословица. Носеше онези слънчеви очила, които Макартър не можеше да понася — огромни, подобни на илюминатори. С тях приличаше на един от героите от „Питър Пан“, чието име бе забравил. Очила, които изцяло скриваха очите й, и то неслучайно — знаеше това.
Бяха се завърнали на острова си след краткия престой в Ню Йорк, където Макартър се постара — доколкото бе възможно, разбира се — да избягва Лодегър. Пътищата им се пресякоха само два пъти и всеки път разговаряха само по финансови въпроси.
Погледна изпитателно Лети. Беше около девет сутринта. През нощта, както обикновено, бе станал да хвърли поглед на азиатските пазари. След това, разбира се, отново си легна, но вече не успя да заспи. Напоследък това му се случваше все по-често. Накрая внимателно излезе от стаята, докато Лети — бе напълно убеден в това — симулираше дълбок сън. Да, Макартър беше сигурен, че тя не спи. Лежеше свита, съвършено гола, покрита само с лек чаршаф. Обгърна с поглед стройното тяло, от което познаваше всеки квадратен милиметър, нежната линия на раменете, деликатната гънка на талията и овала на ханшовете. Изпита неудържимо желание. Желание да я грабне в обятията си, да погали гърдите й, да плъзне ръка към изящната вдлъбнатина между бедрата й. А Лети бавно да се обърне, все още замаяна от съня, но вече с усмивка в полупритворените очи. Както бе правила хиляди пъти досега.
Двайсет и четири години брак. Жената в моето легло отдавна вече не е на двайсет години. Така се казваше в една поема и една песен, която бяха чули във Франция по време на първото им пътуване до Париж.
Не я бе докоснал въпреки неистовото желание, което изпитваше към нея. Излезе на пръсти, приел да се преструва, докато отново го обземаха срамът, гневът и отвращението от самия себе си.
— Ще тръгна утре. Ще мина първо през Лондон. Два дни. После през Париж и Швейцария.
Задълбочаваше се в напълно излишни подробности. Тя се задоволи да кимне, хапейки крайчеца на флумастера си. Бяха на верандата; чисто теоретичната карибска зима вече си отиваше. Дъщерите им все още не бяха станали. Лети нанесе думата „опистоглиф“ в съответните квадратчета. Тя знаеше думи, за които Макартър не беше и чувал.
— Какво е опистоглиф?
— Вид влечуго — отговори тя. — Би трябвало по-често да решаваш кръстословици, Джими. Няма да дойда с теб до Европа „или до някъде другаде“, ако това искаш да питаш.
— Бихте могли да отседнете в „Ричмънд“ в Женева или в хотел „Париж“ в Монте Карло. Така ще мога да прескачам при вас между две срещи.
— С момичетата тук сме си много добре. А и нямам какво повече да купувам. В Ню Йорк направо опустоших „Сакс и Блумингдейл“. Благодаря за поканата все пак.
Макартър отново беше обзет от съмнения. Лети действително ли се бе променила, или той виждаше нещата вече по друг начин, като придаваше ново значение на мълчанието й и търсеше многозначителни недомлъвки зад всяка нейна фраза? Откога знаеше тя всъщност? От половин година? От една година?
От години. От самото начало — би се заклел в това. И никога нищо не беше казала. Но — бъди искрен, Мак! — ти щеше яростно да отричаш; по онова време ти се срамуваше. Тогава все още не беше наясно с амбициите си. Дори официалната си кариера, дори твоята почтена кариера на адвокат дължиш пак на „онези там“. Ако „те“ не те бяха принудили да форсираш етапите, и до днес щеше да бъдеш само един нищожен, зле платен преподавател. Много преди самият ти да си дадеш сметка за това, „те“ бяха открили у теб качества, за чието съществуване дори и не подозираше; именно „те“ те накараха да опознаеш сам себе си.
Лети го познаваше прекалено добре, за да е наясно, че е безполезно да се опитва да го отклони от пътя, който бе решил да следва. И именно заради това не реагира. Освен ако не предпочиташе да премълчи по други причини? Заради парите например? Заради лукса, на който се радваха и с който толкова бързо се бяха сдобили? О, не! Не и Лети!
Изведнъж му се прииска да й каже всичко. Да й се изповяда от игла до конец. И фразите вече се оформяха в съзнанието му: Добре, Лети, нека да поговорим. Знам, че знаеш. Така е, аз съм главният съветник на най-големите трафиканти на наркотици в света. Чувала ли си за Картела? Това са „те“. И аз работя за „тях“. Плащат ми сто милиона долара годишно. Освен приходите, които официално ми носи кантората в Ню Йорк, ние притежаваме половин милиард долара, разпределени в трийсетина строго засекретени банкови сметки, за които дори „те“ не знаят нищо. Взел съм всички мерки в случай, че с мен се случи нещо, ти и момичетата да получите тези пари, и то необложени с данъци, разбира се. Не се безпокой от въпросите, които би могло да ти зададе американското правителство. Направил съм необходимото. Естествено — нали съм най-добрият специалист в света по прането на мръсни пари. Изпирам сто и шейсет милиарда годишно, при това само нови постъпления. Без да говорим за вече капитализираните през предидущите години суми. Впечатляващо, нали? А и кокаинът „си е работа на gringos“. Двайсет милиона американци най-редовно го консумират и това е само началото… „Те“ ме смятат за гений. „Те“ са двамата или тримата, които са запознати — и то не изцяло! — със същността на дейността ми. Не и „онези там“. „Онези там“ ме презират и се държат с мен едва ли не като с куче. Но аз „им“ се подчинявам, защото това ми доставя нещо като мазохистична наслада. И защото нямам друг избор. Добре, Лети, нека да поговорим. Ако онзи ден ви взех със себе си в Ню Йорк, то бе, защото имах всички основания да смятам, че Убиеца може да заповяда дави избият. Но опасността отмина. Засега. Кой е Убиеца ли? Дори и аз нямам никаква представа. Оръжие. Безпогрешно оръжие. Също толкова бездушно, колкото и револверът, на чийто спусък „онези там“ постоянно държат пръст.