Съсман предлагаше също да предприемат нови, мащабни пробиви на пазара на произведенията на изкуството. Това бе пак идея на вездесъщия Макартър. Господин Всезнайко! Купуваха например даден шедьовър на живописта, независимо от цената, но тайно; сдобиваха се с фалшив акт за продажба, удостоверяващ, че официалната сделка датира от години, след което го препродаваха, откупувайки го при нужда от самите себе си, на някоя галерия в Лондон или Ню Йорк. В резултат получаваха кристално изпрани пари. Съсман бе усъвършенствал още повече системата — той намери нови „собственици“, съгласни да им услужат с името си. Ласкаеше ги мисълта да се славят сред приятелите си от хайлайфа на Ню Йорк или Токио като хора, които могат да си позволят или вече са си позволили лукса да притежават един Пикасо или един Ван Гог. Съсман планираше същинска хайка по отношение на шедьоврите на живописта, скулптурите, оригиналните ръкописи, стъклописите, световноизвестните бижута, замъците по поречието на Лоара и така нататък. След това щеше да се разиграе извънредно забавна партия пинг-понг (с Мравките от двете страни на масата), благодарение на която щяха да осигурят на придобивките си главозамайващи цени. В девствено чисти пари. Докато в един момент намерят някоя застрахователна компания — японска например: тези типове вече не знаят какво да правят йените си, — за да й продадат стоката на цената на обогатения уран.
Добре. Лодегър класира листчето така, че да му бъде подръка.
Върна се към австралийското направление. В Австралия Мравките вече притежаваха терен с територията на Арканзас и известен брой острови, някои от които бяха предмет на умопомрачително луксозни благоустройствени проекти.
Австралия му напомни за Макнълти. За участието на клана Макнълти в едното от двете дружества, които неотдавна се бяха слели, за да образуват „Йелоухед и Стар“.
И за Гантри.
Гантри, който — и това не можеше да бъде съвпадение — беше приятел на Макнълтови и най-вероятно инициатор на сливането.
И който сега може би очакваше той, Лодегър, да започне битка за установяването на контрол върху „Йелоухед“.
Може би.
Не че на Лодегър му липсваше желание да се хвърли в бой, разбира се. Ако Гантри търсеше сблъсък, той беше готов! Преди всичко заради Сан Диего. (Отдавна вече не съм хлапето, каквото бях по времето на онази афера, Гантри, а да не говорим, че вече разполагам с финансови средства, които надхвърлят въображението ти!) Но също и заради това, че според проучванията на Боб Сасия „Йелоухед“ представляваше идеална „мишена“ за рейд. Всъщност Боб смяташе да предприемат този рейд. Бърт, Арни и останалите също.
Това, което възпираше Лодегър, беше предчувствието, че парченцето хартия, намерено от хората на Милан между дъските на паркета, е примамка.
Телефонът. Отново Манди. Искаше развод. Беше му дошло до гуша както от исканията й да се разведат, така и от заплахите й, че ще се самоубие.
— Върви по дяволите!
Затвори. При следващото си пътуване до „там“ трябваше да постави въпроса за Манди. Толкова по-зле. Положението ставаше нетърпимо. С малко късмет може би щеше да успее да „ги“ убеди да приемат елиминиране, изкусно прикрито под формата на злополука. Би било чудесна идея, ако мръсницата се зарази със СПИН например. На всичко отгоре и ще ме съжаляват. И без това непрекъснато гълта всевъзможни боклуци за сън и за успокояване на нервите, а аз изпитвам ужас от каквато и да било дрога! Ще се окаже, че си е направила инжекция. Със замърсена игла. Случват се такива неща. Или пък ще излезе, че ми е изневерявала под път и над път. Не! И дума не може да става да си играя на рогоносец!
А още по-малко да предприема нещо без „тяхно“ съгласие.
Той извади от едно чекмедже късчето хартия, което му бяха донесли от Тасмания. Разчитаха се само три фрагмента от един-единствен ред, останалата част от листа липсваше. Според Милан в огнището на колибата бяха открили ясни следи от изгорени документи. Почеркът беше женски. Може би на канадката. Която никъде не бе изписала изцяло названието на „Йелоухед и Стар“. Веднъж „Йел.“ и втори път, малко по-надолу, само „ЙСК“.
Това е капан, Карлос.
Не знам.
Във всички случаи щеше да изчака малко. Милан рано или късно ще вземе главата на онова копеле Гантри. Който, между другото, страхотно бе изпързалял хората му в Тасмания. Вече не знаеха дори къде се намира проклетата му джонка. Дали на Южния полюс, дали в Индия или някъде другаде. Ще видиш, че накрая ще се окаже закотвена в Хъдзън, точно под прозорците ми. Става направо комично!