— Но не сме ви молили да пикаете върху масата на управителния съвет.
— Имам си мое обяснение за случая. А и освен това открай време умирах от желание да го направя. Както и да е.
Тръгнах си и затръшнах вратата зад себе си, както поискахте. Оказва се обаче, че сега трябва да се върна от остров Елба. Настоявате да поема ръководството на компания, за която сами признавате, че в най-добрия случай — ако по някакво чудо не бъде погълната от Мравките, разбира се — ще излезе от сражението напълно обезкървена и съсипана до такава степен, че ще й трябват най-малко десет-петнайсет години, за да се съвземе.
— Точно така.
— И ми се налага да вляза в бой със закъснение и да следвам указанията на едно момиче, при това само за да стигна до моето Ватерло.
— Наполеон Роарк — подсмихна се Зенаид. — Гантри, твоят приятел е обсебен от мания за величие.
— Затваряй си устата, Ганьон! — разсмя се Гантри.
— Дали пък съвсем случайно — попита Роарк — на вашите бесни — побеснели Мравки няма да им хрумне идеята да хвърлят срещу мен кръвожадните си „сикариос“?
— Забележи, Зенаид — подхвърли Гантри е обичайния си безгрижен тон, — че за един финансист, следвал в Харвард, той все пак има вид на човек, който умее да чете и да пише. Не всички знаят думата „сикарио“. Сикариото е нещо като наемен убиец.
— Аз също го знаех, приятелче.
— Да не би да можеш да четеш, Ганьон?
— Престанете с вашите глупости, сополанковци проклети!… — изсумтя Роарк. — Ще се опитат ли да ме убият, или не?
— Шансовете са едно към едно — заяви Гантри.
Лодката, която трябваше да вземе Роарк, се приближаваше към джонката, плъзгайки се безшумно по идеално гладката морска повърхност. Не беше много горещо, въздухът бе съвършено неподвижен, множество гларуси и хиляди други тропически птици плавно се носеха в аметистовото небе и онова, което се забелязваше от остров Митиаро, от пясъчните плажове, палмите и кораловите рифове, навяваше мисли за сътворението на света.
— А вие двамата? — попита отново Адам Роарк. — Вие двамата и всички тези млади ненормалници на джонката?
— Преследват ни по малко, колкото да не е без хич, и не е изключено някой от близките дни да ни догонят.
Проблясващите изпод рошавите вежди сини очи на Роарк обгърнаха с изпитателен поглед първо Зенаид, после Гантри, след това отново Зенаид.
— Май сте влюбени, а?
— Не сме — поклати глава Зенаид.
— Ни най-малко — увери го Гантри.
— Така си и мислех — ухили се Роарк. — Аз също съм прочел една-две книжки. Гантри, чел ли си Киплинг?
— Само „Ким“ и „Книга за джунглата“.
— Прочети „Обикновени приказки от хълмовете“. Ако си още жив до края на седмицата, разбира се. Има един разказ със заглавие „Неговият шанс в живота“. Прочети само края.
Последните четири реда. Сбогом, сополанко. Мисля, че ще отида пак да препикая оная шибана маса.
Тръгна си. С високо вдигната глава. Не се обърна нито веднъж. Беше човек, който наистина вдъхваше доверие. Не се съмняваха нито в неговата почтеност, нито в решимостта му да се бори.
— Не трябваше да му показваш дясната си гърда.
— Лявата е още по-голяма.
— Въпреки това.
— Да не смяташ, че трябваше да му покажа среден пръст? Ревнуваш, Гантри.
— Да не започваме отново.
Двамата се бяха облегнали на фалшборда, изработен от черно, гладко и изключително приятно на допир дърво. Тони Биърдсли даде заповед да вдигнат платната и почти голите ибани се хванаха на работа с обичайната си ефикасна мудност. Отново потегляха на път. Един Бог знае накъде.
Скитосване и непрестанно бягство. Преди три дни един приятел, наблюдаващ района на Трий Кингс Айлъндс на излаза от Тасманско море, им бе съобщил по радиото за минаването на „Сивата сянка“. Яхтата претърпяла авария в близост до Страхън и вероятно излизала на док за ремонт. Предшестваха я други три яхти. Ловът продължаваше. Врагът можеше да се появи всеки момент. И това щеше да бъде краят.
— Не — разнесе се тихият глас на Гантри в тишината, настъпила след последните реплики, които си бяха разменили.
Навикът му да чете мислите й едва не накара Зенаид да избухне.
— За какво мисля този път според теб?
Явно се питала дали планът, който бил съставил с цел да се отърват веднъж завинаги от Мравките, имал поне минимален шанс за успех, преди да бъдат избити.
— Това ли беше въпросът ти?
— Нервираш ме.
Но Гантри също не знаеше отговора. Самият той признаваше, че планът му е доста заплетен. Най-щурият, който някога бе съставял. При все че имаше солиден опит в това отношение. Но нищо друго не му бе дошло наум. Този план изложи пред Адам Роарк. Някъде в света трябваше да има един или няколко души, създали и усъвършенствали организацията на Мравките-войници. Нещо като Мравка Дзержински или Берия. Безчувствена. С неизчерпаемо търпение. Разполагаща с фантастични средства (само наемането на яхтите струваше цяло състояние).