Тони беше на мнение да се измъкнат през пролива Необходимост — самото име му се струваше добро предзнаменование.
— Гани, зарязваме мазута, поемаме право на изток, промъкваме се отляво или отдясно на островите Джилбърт и забиваме в Тихия океан.
Веднъж в открито море, вече спокойно ще изчакат развоя на събитията. И половин година, ако се наложи. Вярно, не знаеха къде се намира четвъртата яхта. Вярно, би могла като нищо да е точно там, дебнейки появата им. В резултат на което — това също беше вярно — „Сивата сянка“ набързо щеше да довтаса, а при един сблъсък в открито море нямаше да издържат дълго.
— Но можем да си опитаме щастието.
Или пък да се спуснат на юг. Към Австралия или към Нова Зеландия, Зенаид угаси малката лампичка в рубката на кормчията, на която четеше. Затвори книгата, стана и излезе. Избягна погледа на Гантри. Донякъде се досещаше какво си е наумил. Все още не бе взел окончателно решение, но рано или късно и това щеше да стане. А решението наистина не беше от лесните. Не бяха говорили по въпроса, но не само Гантри можеше да чете мислите на другите.
— Ще сляза на Гуадалканал, Тони — разнесе се нехайният му глас. — Заобикаляш отдалече Хониара; следващото населено място е Ронрони. Точно след него е устието на една река. Тръгваш по нея и се изкачваш колкото се може по нагоре.
— А носле?
— После чакаш. И повече никакви приказки, Тони.
Зенаид се отдалечи, спусна се от високата кърмова надстройка на палубата и дори не обърна глава, когато Гантри се присъедини към нея.
— Ще дойдеш ли с мен, Зенаид?
— Разбира се.
— Не казвай нищо.
Знае, че съм наясно за какво става дума, помисли си тя. И му е адски кофти, естествено. За щастие има едно старо изпитано лекарство, което действа безотказно в подобни случаи.
— Слизаме ли, Гантри?
В първия момент като че ли не я чу, унесен в мислите си.
— Няма да имаме много време за сън — отвърна той машинално.
— Кой ти говори за сън?
Поне успя да го накара да се усмихне. Все беше нещо.
— Хайде, приятелю. Ще видиш — много е полезно.
Когато след два часа отново се качиха на палубата — не само без изобщо да мигнат, но и без да разговарят (би било излишно наистина), — забелязаха светлини на около хиляда и петстотин метра вдясно, на северното крайбрежие на Гуадалканал. Това беше бившата военноморска база „Хендерсън фийлд“ или, с други думи, сегашното летище на острова.
Реката се оказа неподходяща за скривалище на джонката. В северната си част дългият около двеста километра Гуадалканал беше плосък като тепсия. Едва на юг-югоизток се намираха няколко тесни, дълбоко вдадени в сушата заливчета и реки с високи, труднодостъпни брегове, които можеха да й послужат за убежище. Затова решиха да слязат колкото може по-скоро на брега, използувайки лодката, а джонката да потърси укритие от другата страна на пролива Желязното дъно, на остров Флорида. Тя щеше да остане там два-три дни, докато Гантри й подаде уговорения сигнал.
— Нямаш радиостанция — отбеляза Тони.
— Знам къде мога да намеря. А сега изчезвай, съмва се.
Вече бяха спуснали гумената лодка на вода. Заедно с тях в нея се настаниха и четирима въоръжени ибани. Зенаид взе единствената карабина на борда — един „Уинчестър М 1“, модел 1020, с тефлоново покритие, който принадлежеше на Хъдзън Лийч.
— Къде смяташ, че се намираш, Ганьон?
— На Гуадалканал.
— Войната свърши преди четирийсет и пет години, а освен това не си способна да стреляш по когото и да било.
И най-вероятно имаше право. Дядо Ганьон, който я бе научил да си служи с пушка, не я обучаваше да избива хора, естествено. Чувстваше се малко смешна с това желязо в ръцете.
Лодката стигна брега. Ибаните изпуснаха въздуха и я скриха заедно с двигателя и веслата. Вече напълно се бе разсъмнало и температурата бързо се покачваше. В продължение на повече от три часа вървяха през какаови и кафеени плантации. Заобиколиха някакво село. Теренът беше хълмист и на моменти между дърветата забелязваха билото на покриващата южното крайбрежие планинска верига с нейния приказен нежнозелен връх, издигащ се на повече от две хиляди и триста метра височина.
— Горе ли ще се качим, Гантри?
— Позна. Настаняваме се на върха, отглеждаме деветте си деца, а ти стреляш по всяка Мравка, която се опита да се прави на алпинист.
— Нямаше ли да е по-добре, ако сутринта бяхме взели автобуса на шосето и отидехме направо в Хониара?
— Не.
— Голям локум разтегли пред Тони и останалите с твоята история с мазута.