Никакви проблеми…
Да. Шестима души в Хониара, четирима в Ронрони и други четирима в Тангараре, на западното крайбрежие.
— Сипете си още саке — подкани ги Алфи Ийтън. — В началото може да ви се стори отвратително, но после се свиква.
През 50-те години Ийтън и Ока започнали да приемат и други ветерани. Отначало от чисто приятелски подбуди. С времето обаче пристигащите на поклонение американци и японци ставали все повече. Идеята да отворят хотел в Хониара била на Ока. Колкото до Ийтън, той организирал посещенията с гид и публикуването на съответните рекламни известия в американската и японската преса. Хората, които идвали през последните години, били синове и дори внуци на войниците от 42-ра и 43-та. Или техни племенници. Като Гантри.
— Сипете си още саке. Хубаво е, нали? Получаваме го директно от Осака.
И единият, и другият имали солидно дялово участие в три хотела, в посреднически фирми за транзитни стоки на пристанището и летището, в производството на копра (но не и на кафе, нито на какао, което било почти изключително от ресора на меланезийците), плюс организираните пътешествия и още куп странични дейности, благодарение на което свързвали двата края по-скоро добре.
— Гантри, наистина ли искате да направите това?
— Да.
— Добре, няма проблеми. Сипете си още саке. Сигурен ли сте наистина, че искате да направите точно това? Добре. Добре, ще ви помогнем. Пийнете още една чашка. От подобни решения човек може стомах да го свие. А сакето е най-доброто лекарство точно за такива стомашни болки.
Да. Разбира се, че двамата с Черешов цвят можем да ви уредим спокойно пристанище за вашата джонка. Женени сме за три момичета от близкото селце и кметът ми е шурей. А може да е щурей и на Черешов цвят, вече не си спомням. Във всички случаи ни се пада роднина.
Алфи и Ока поемали грижата и за останалото. Всичко щяло да мине като малко по-специално организирано пътешествие. Никакви проблеми.
— Сипете си още саке.
— Къркана съм — едва успя да заяви Зенаид, преди да заспи.
На сутринта на следващия ден, който прекараха в плантацията, научиха, че „Сивата сянка“ току-що е пристигнала в Хониара и е стоварила на брега шест дузини туристи.
Алфи Ийтън, заминал още в зори за града заедно с неколцина от своите синове метиси, се върна за обяд и съобщи, че всичко е почти готово.
И че в близките дванайсет часа ще бъде напълно готово.
Гантри се опита да се свърже с една от старите си лели в Ню Йорк, но радиостанцията не бе достатъчно мощна. Все пак успя да установи контакт с Бризбейн и един от адвокатите на дъщерите на Запъртъка Макнълти. Адвокатът, който се казваше Уотърс, му обеща да се осведоми по въпроса и на свой ред да му се обади. В ранчото, което притежаваше в австралийския пущинак, нямало телефон и бил свикнал да общува по радиостанцията.
— В пет часа добре ли е? Пет по тукашното време.
— Дадено.
Гантри се канеше да изключи, когато ненадейно се разнесе гласът, при това изненадващо отчетлив. Очевидно притежателят му не беше далече.
— Гантри? Чувате ли ме, Гантри?
— Чувам ви чудесно — потвърди Гантри.
— Знаете ли кой съм?
— Не знам името ви, но за останалото имам относително ясна представа.
— Голяма тъпа тиква с огромни челюсти — обади се Зенаид достатъчно силно, за да бъде чута.
— И космати крака — добави Гантри. — Бяхте ли вече след нас в Тасмания?
— Този път няма да ви се размине като в Тасмания — уведоми ги любезно гласът.
— Само че не знаете къде сме — отбеляза Гантри.
— Напротив, знаем: на Гуадалканал, както и ние.
— Тогава до скоро виждане.
Гантри прекъсна връзката, опасявайки се да не ги засекат, макар че лично Зенаид нямаше нищо против да си побъбри още е Мравката-войник. Заточиха се безкрайни, мъчителни часове. Ока твърдеше, че държат под око всички командоси, дебаркирали на сушата. С изключение може би на малък отряд от седем-осем души, които въпреки блокиращите предпазни мерки бяха успели да наемат два камиона от един китайски търговец в Хониара. Не се знаеше точно къде се намират, но във всеки случай не някъде наблизо — всички работници от плантацията бяха мобилизирани и разпределени в гъста верига от наблюдателни постове.