— Зенаид, ако обичаш… — натърти Гантри, опитвайки се да й попречи да вземе думата.
— Знам, че имаме някакъв шанс. Веднъж вече се измъкнахме от мръсните им мравешки лапи на Голям Ескобар…
— Голям Никобар.
— Все тая. Изплъзнахме им се и там, а после и в Тасмания. Все ще измислиш нещо.
Той дори не си направи труд да й отговори. Играеше на дама с Алфи Ийтън, който водеше с девет на едно. Или умишлено се оставяше да го бият, или го измъчваха прекалено черни мисли, за да обръща внимание и на проклетите пионки. Странно усещане беше да останеш часове наред… всъщност цял един ден, без да правиш абсолютно нищо.
Без радиотелефон, без компютър, без старите лели, които да те затрупват с тонове информация. Уотърс се бе обадил точно в пет, но от предпазливост Гантри незабавно прекъсна връзката, без да чуе нито дума за развоя на финансовите битки, които се водеха в Съединените щати.
В осем вечерта, точно след вечеря, един от синовете на Ока дойде да им съобщи, че група Мравки е забелязана в североизточния край на плантацията, на около шест километра от къщата. Осем мъже, въоръжени до зъби. Изключено било да им се противопоставят със сила. Обадили се на полицията, която щяла да дойде най-рано след час-два.
Междувременно успели да ги заблудят, че сърцето на плантацията се намира вдясно от тях и че за да стигнат до него, е достатъчно да следват черния път. Това щяло Да ги забави малко. От изток се приближавала втора група.
Гантри спечели дванайсетата и последна партия дама срещу Алфи Ийтън. След това двамата със Зенаид се качиха в рейнджровъра. Натоварените с копра и поради това непоносимо вонящи камиони, използувани за прикритие, потеглиха първи през интервал от една минута.
По план джонката трябваше да тръгне преди час и половина за мястото на срещата — на няколко мили южно от летището. Което означаваше, че на теория в момента се намираше насред Айрън Ботъм Саунд в пролива Желязното дъно, гробище на толкова кораби.
Ранда, шефът на морските даяки, пръв скочи на земята. Беше пътувал на покрива на рейнджровъра заедно с двама от съплеменниците си. Към него се присъедини синът на Ока, Хейлзи, и двамата се отдалечиха. Синът на Алфи, Ямамото, остана на волана. Той беше наследил сините очи на баща си, но едновременно с това и широкия нос на своята майка меланезийка, като контрастът бе наистина изумителен.
— Няма да мръдна оттук. При най-малкия проблем скачате в колата и давам пълна газ. Никой никога няма да ви намери в джунглата на Гуадалканал. И доказателство за това е, че татко не е успял да убие чичо Черешов цвят, нито пък обратното.
Изчакаха две минути, после Хейлзи се върна и им направи знак. Зенаид и Гантри слязоха от колата и изминаха около двеста метра, преди пред очите им да се ширне искрящото под лунната светлина море.
— Голямата бяла яхта — да, става дума за „Сивата сянка“ — току-що е направила обратен завой и е потеглила с пълна скорост насам. Ще бъде тук след около седемдесет и пет минути.
Гантри се задоволи да кимне с глава. Дузина меланезийци се бяха разположили заедно с ибаните по крайбрежните скали. Други стояха на пост наоколо. Цареше пълна тишина. Гантри приклекна по обичайния си начин — на цели пети и с безжизнено отпуснати ръце, опрени на бедрата. Зенаид приседна на една скала.
Изпитваше смътно желание да се разреве.
Наложи се да изчакат още десетина минути до появата на джонката. Заоблачаваше се. Джонката изникна подобно на призрак, плъзгайки се почти безшумно по водата. Движеше се вече само по инерция. Въпреки това се разнесе глух удар, който потресе Зенаид, когато вълнорезът му се вряза в една скала. Тозчас започна дебаркирането на екипажа в пълен състав: сътрудници, секретарки, компютърни специалисти, ибани. Тони напусна борда последен. Носеше дискетите в голям платнен сак. Погледна втренчено Гантри.
— Предпочитам да не казвам нищо, Джонатан.
— Така ще бъде по-добре — кимна Гантри.
Пат Хенеси взе сака и му показа съдържанието.
— Гани, успях да прехвърля всичко на Удуърд и той го записа от игла до конец. Но, естествено, няма кода, за да го дешифрира. Във всички случаи вече разполагаме с дубликат.