Лети се обърна, прикривайки голите си бедра с инстинктивен жест, който му се стори твърде многозначителен.
— Колко е часът?
— Четири сутринта — отвърна Макартър. — Можех да се върна и утре, но ужасно ми се искаше да се прибера.
Гледаха се втренчено.
— Искаш ли да хапнеш нещо, Джими?
Никакви въпроси. Нито един-едничък въпрос. За да разбере например добре ли си пътувал, къде си бил, с кого и защо си се срещал, не си ли й изневерил с някоя любвеобилна майка. Дори не се опитва да поиграе на ревност.
— Нито ми се яде, нито ми се пие — поклати глава той. — Ще взема един душ и си лягам.
Когато излезе от банята, благовъзпитано загърнат в памучно кимоно, видя, че е запалила нощната лампа и чете.
— Донесох на момичетата куп японски дивотии. Те добре ли са?
— Много добре.
— А ти?
— И аз съм много добре.
Ръката й, която държеше книгата, се плъзна към нощното шкафче. Лети отпусна глава на възглавницата, придърпвайки чаршафа върху малките си, все още стегнати гърди.
Беше вперила очи в тавана, привидно спокойна, ала дъхът й бе малко, съвсем малко по-учестен от обикновено.
— Нещо не ми се спи, Лети.
— Знам — прошепна тя.
— Липсваше ми.
Тя най-сетне се раздвижи и се притисна към него, намествайки се в свивката на лявата му ръка. Макартър не смееше да мръдне, нито да я докосне. Дори не те желае въпреки дългото ти отсъствие; явно пак се преструва.
— Не се чувствай задължена…
— Идиот — прекъсна го кротко Лети.
Той освободи ръката си и се реши да я целуне. Тя отговори на целувката му със страст, която Макартър отново сметна за престорена.
— Обичам те, Лети.
— Никога не съм се съмнявала в това.
Проникна в нея и разбра, че е бъркал: тя не се преструваше. Едва не се разплака.
— И аз те обичам, Джими. Невероятно много.
Беше заспала отново с присъщата си изумителна способност да потъва мигновено в непробуден сън. Той тихо се надигна от леглото, отиде да пийне малко ледена вода, подвоуми се дали да не мине през библиотеката, където държеше уискито, но накрая реши да поседне на едно от големите плетени кресла на верандата.
И все едно, че пак се завъртяха ролките на изключен за малко магнетофон. Нищичко не можеше да направи — механизмът в главата му действаше почти самостоятелно.
Разбира се, че знаеше къде са се скрили Гантри и канадката. В Саравак, на остров Борнео, при ибаните. А изнамирането им там намирисваше осезаемо на непосилна за Милан задача. Общо взето, Гантри бе спечелил надбягването с препускащите подире му Мравки-войници. Но нищо не бе в състояние да спре Ел Сикарио.
Освен това не биваше да забравя вестите „оттам“ и отлагането на срещата му с „тях“. „Те“ явно за пореден път се бяха поддали на диващината си и бяха заповядали екзекутирането на Бог знае кой сенатор, кандидат-президент или висшестоящ политик. Без да се смятат безбройните съдии и полицейски началници, избити също по тяхна заповед, и то често под нищожен претекст.
„Дребните неприятности“, които „онези там“ си бяха навлекли и които ги принуждаваха „да излязат в отпуск“, щяха да имат поне заслугата да превърнат неговия Общ план в елемент от първостепенно значение. „Те“ щяха да го изслушат най-внимателно. Можеше да се надява дори на чудо, а именно че „те“ ще осъзнаят цялата грандиозност на ползата от това, което беше сътворил за „тях“.
И Макартър на мига направи своя избор. Дилемата бе разрешена. Вестите, получени от „там“, изключително много укрепваха позициите му.
Освен всичко останало съществуваха и почти бащинските приятелски чувства, които изпитваше към Гантри, макар че упорито се опитваше да ги отрече.
Щеше да остави Лакомника да довърши полета си докрай.
И ако Ел Сикарио все пак го убие, той, Макартър, няма да има никаква вина за това. Е, почти никаква. Винаги може да намери основателни причини, за да се оправдае в собствените си очи.
Отиде да си легне и последната мисъл, която проряза съзнанието му, преди да заспи, бе, че вече всичко е готово за финалния спринт.
4
Младият Джонатан Гантри току-що е навършил шестнайсет години, когато потегля за Южния Пасифик. Висок е вече метър и осемдесет, ще порасне с още пет сантиметра и му вярват, когато твърди, че е осемнайсетгодишен. Товарният кораб, с който заминава, плава под хонконгски флаг.
Става дума за „скитник“: кораб без редовен маршрут, курсиращ от пристанище до пристанище по поръчка. Това, че е успял да измине хиляди мили през океана и да стигне до Сан Франциско, е само по себе си чудо. Построено през 30-те години, въпросното корито се разпада все повече с всяка следваща вълна. Екипажът се състои предимно от малайци; капитанът е американец. Обратният преход до базовото пристанище е направо епичен — дванайсет пъти едва не отиват на дъното. Но все пак успяват да се доберат до Хонконг. И дори отново вдигат котва, за Сингапур, през Южнокитайското море. Ала не стигат дотам. Тринайсетият път се оказва фатален. Бълбук-бълбук! Младият Джонатан Гантри се озовава заедно с шестима приятели малайци в спасителна лодка, която на свой ред се оказва продънена и в продължение на девет дни се носи, накъдето й скимне. Рибари прибират корабокрушенците, вече доста поуплашени, и ги откарват в Бинтулу.