Зенаид започваше да губи търпение. Обикновено Лари беше значително по-експедитивен, отвореше ли се дума за бизнес. При все че в момента не мисли единствено за бизнес и ти чудесно знаеш това!
— Накратко, той учтиво се извини и ми предложи да уредим директно разходите по ремонта на поршето. Отидохме да пийнем по чашка. За всеки случай му подхвърлих за твоята „Обатита“. Никаква реакция; запази вида на човек, който не знае за какво става дума. И едва когато дойде време да се разделяме, най-неочаквано се върна към темата. Каза ми, че някой го бил помолил да бъде дискретен, ако случайно започнат да го разпитват за въпросната „Обакати“.
— Кой?
— Някакъв адвокат, с когото работил два-три пъти. Нат Лиденски, калифорниец от Лос Анджелис.
— Не го познавам.
— Аз също. Но попитах Лу откога е стигнал дотам, че да се остави да го сплашват. Той се разсмя и уточни, че според Лиденски ставало въпрос само за дребна услуга.
Лари й подаде чашата и тя я изпи — наистина беше жадна.
— Зенаид, Лу Манти е дошъл да прекара празниците в Ню Йорк, където все още живее майка му. Съгласи се да се видите утре в дванайсет и половина. Срещата е в бара на хотел „Меридиън“. Лесно ще го познаеш: висок е горе-долу колкото теб, но с четирийсетина килограма отгоре. Прилича малко на Бърт Рейнълдс.
— И това ли е всичко?
Беше разочарована.
— Междувременно ще се опита да разбере какви са причините, накарали Лиденски да го посъветва да бъде дискретен. Имай предвид, че му е известно почти всичко, свързано е ПОП срещу „Обатата“. Спечелил е три милиона и половина от сделката.
Първоначалното чувство на тържество тозчас отстъпи място на подозрението.
— И защо Манти проявява такава словоохотливост, когато всички останали си мълчат?
— Защото ми е длъжник. Навремето му помогнах да направи един удар. Аз не съм кой да е, Зенаид.
— За момента си най-вече някой, който се опитва да ми свали пуловера.
— Потна си.
Двамата се вторачиха в голите й гърди. Наистина се беше поизпотила.
— Нека сме наясно, Лорънс Уебстър Елиът! — заяви тя. — Ще се гушкаме, но само за удоволствие.
— Добре.
— Това в никакъв случай не означава, че подновяваме връзката.
— Разбирам.
— Не съм чак толкова сигурна. А искам да бъда! След това — край! К-Р-А-Й! Измъкни си главата оттам, все още не съм дала сигнал за старт. Никакво подновяване на връзката! Следващия път, когато ме видиш, ще стоиш на разстояние от мен; най-малко на десет метра. Ясно ли е?
— Напълно.
— И още утре си намери друга жена.
— Обещавам. По дяволите, Зи! Не издържам повече!
— Не ме наричай Зи, ще ме нервираш. Добре, започваме.
Но само един път, и толкоз!
— Един път? — изгледа я той сащисан.
Тя се разсмя.
— Исках да кажа една нощ, глупчо!
В петък, 30-и, Лодегър пристигна в кантората си малко преди пет и половина сутринта, след като беше спал само три часа. Цяла вечер се бяха карали с Манди, при това особено свирепо, което напоследък им се случваше все по-често. Добре поне, че този път Нова година се падаше в неделя, което щеше да му спести прекарването на два почивни дни единствено в нейната компания.
Двайсетина души от екипа му на втория етаж бяха вече на работните си места. Отделът за борсовите операции се намираше един етаж по-долу. Не се отби там, задоволявайки се да хвърли бегъл поглед на контролните екрани и нижещите се по тях безкрайни колони цифри.
— Тази нощ той отиде при нея в хотела малко след два часа. Прекараха нощта заедно.
Бърт Съсман бе влязъл по обичайния си безшумен начин. Макар и едва трийсетгодишен, той бе вече сериозно оплешивял. Имаше сини очи, остър, проницателен поглед и изключителен интелект. Може би дори прекалено изключителен за вкусовете на Лодегър. Както и Боб Сасия, Съсман идваше от бившия екип на Макартър. Не можеше да се каже и думица за качеството на работата му, а още по-малко за наистина уникалната му способност да комбинира, да ръководи и приключва успешно и най-сложните операции. Беше забележителен специалист по камуфлажа и задкулисните машинации, надарен с куриозно жизнерадостен макиавелизъм. Бърт често изказваше съжаление, че не се е посветил на кариерата на оперетен певец, или най-малкото на тази на кабаретен артист.
— Имам предвид Елиът, естествено.
— Разбрах — отвърна сухо Лодегър, заемайки се с яйцата с бекон, които току-що му бе поднесла една секретарка (кантората разполагаше с напълно оборудвана кухня, имаше дори барбекю).