Все още несигурна, Зенаид втренчено гледаше Манти. И постепенно я изпълни гняв както в деня, когато разбра, че Макгилди са сложили ръка върху Мисиками. Но този път омразата, която я изгаряше, беше още по-силна.
Успокой се. Ще трябва да провериш дума по дума всичко, което ти разказа този тип.
— Споменахте ми за някого, който твърдял, че финансите можели да се изучат за две-три седмици. За Гантри ли ставаше дума?
— Да, за него. Но тази определено екстравагантна теория не му попречи да спечели за две-три години двеста милиона долара. Без да се смята онова, което продължава да печели между две плавания, посветени на изучаването на рибките. Истински феномен, Бога ми. Знаете ли какъв му е прякорът?
Не, Зенаид не знаеше. И не я интересуваше.
— Лакомника — подсмихна се Лу Манти. — Гантри Лакомника. Сполучлив прякор за един рейдър, нали? Моля ви, Зенаид, аз ще платя сметката. Това е най-малкото. Дали една покана за обяд… Не? Така и предполагах, искрено казано.
Тя вече се отдалечаваше с присъщата си широка крачка и с усещането, че е способна да помете всичко по пътя си.
Престани да ме убеждаваш да се успокоя, Зенаид! Нервираш ме!
— Както и бях предвидил, работата е в кърпа вързана — заяви Бърт Съсман, който бе влязъл в кабинета на Лодегър, подпявайки голямата ария от „Розмари“. — Отидох лично в „Меридиън“ и я видях да излиза след обяда с Манти. Когато е ядосана е още по-секси. За момент се запитах дали не бихме могли да монтираме скрити камери в банята и спалнята й в хотел „Девън“. Колкото да видим как изглежда гола. Сигурно е фантастична.
— Нямаш ли си друга работа?
— Екипът на Боб работи по случая „Обауита“. Според мен няма да открият нищо. Не си допуснал грешка, Бил. Никой не е допуснал грешка. Но човек никога не знае, разбира се. Смятам, че идеята все пак си заслужава.
— Коя идея?
— Да я снимаме гола. Не само, за да си оплакнем очите. Би могло да ни послужи.
— Попитай за това Макартър следващия път, когато му се обадиш, за да му докладваш — прекъсна го мрачно Лодегър.
Не разполагаше, естествено, дори и с най-незначително доказателство, че Съсман действително работи за Макартър.
— Защо пък не, след като и тъй, и тъй му се обаждам на всеки два часа? — отвърна Съсман, без ни най-малко да се смути и с обичайния си влудяващо жизнерадостен тон. — Дори и да ни се наложи да я елиминираме, което никак не би ме учудило, поне ще си имаме спомен от нея.
— Изчезвай, Бърт. Имам работа.
Съсман ръководеше лично повече от двеста души, от които само дузина в Ню Йорк. Останалите бяха пръснати из Съединените щати и по всички краища на света. Нямаше отношение към Мравките — вложители, за които отговаряше Толивър. Основното му задължение бе да контролира инвестициите, а при необходимост и да измисля такива, макар че последното бе по-скоро от компетенцията на Макартър. Бърт се разпореждаше предимно с подставените лица, или, според утвърдената терминология, с така наречените бели Мравки. Всички онези, които, съзнателно или не, служеха за фиктивни титуляри. Шест хиляди осемстотин и шейсет мъже и жени от всички националности. През последните четири месеца се наложи да елиминират само четирима от тях, от предпазливост, което бе наистина забележително постижение и свидетелстваше за качеството на подбора, направен от Бърт и неговите специализирани в този профил сътрудници.
— Имаме малък проблем в Хонконг, Бил. Нищо сериозно, но мисля, че би трябвало да изпратим там някого.
Съсман поясни за какъв проблем става въпрос. Една бяла Мравка…
— По-скоро жълта всъщност — уточни той със смях.
Та една бяла Мравка давала признаци на умора; при все че досега била изключително съвестна и дисциплинирана.
— В никакъв случай няма да отиваш лично, Бърт. Изпрати Карлети или Бюканън. Бърт?
Съсман се усмихна, досещайки се за продължението.
— Кълна ти се, Бил! Никакво минаване през Сингапур или Куала Лумпур. Жалко. Девойката Ганьон по бански за новогодишните празници — Бога ми, това повече от щедро би компенсирало едно такова разкарване. Казах ли ти, че тя и двете й приятелчета отлитат довечера?
— Не ме интересува.
Съсман кимна и излезе, като си тананикаше. Подкрепяйки предложението, формулирано като „лъжлива маневра“, което предвиждаше да изстрелят Зенаид Ганьон досущ като ракета срещу Лакомника, за да спечелят времето, необходимо им за цялостен анализ на ПОП срещу „Обауита“. Съсман се бе подчинил безпрекословно на заповедта, дадена му от Макартър по телефона (тогава Макартър се намираше все още на своя остров). Съсман се подчини, но без да разбира. Всъщност той отдавна се бе отказал да вниква в замислите на Макартър. При все това го учудваха два момента, които имаха пряко отношение към заплануваната „лъжлива маневра“.