Зенаид продължаваше да се взира в снимката. На нея се виждаха дванайсетина души, между които три жени (нито една бяла). Мъжете почти не се различаваха един от друг.
Всички носеха саронги, всички бяха голи до кръста, всички бяха мургави, чернокоси и се държаха за ръка — жизнерадостна тайфа моряци. Или пирати, с препасаните си с кърпи чела. Ще те науча аз да си играеш на пирати, говно миризливо! Вече не я притесняваше нито горещината, нито часовата разлика.
Това, че е рейдър, все някак може да се преглътне. Но че в същото време се обявява за пламенен защитникът природата!… И то, като продава Мисиками на Макгилди, които се канят да построят там завод за азбест или друга подобна гадост!
— Как се стига до Пенанг?
Имаха проблеми с парите. Вярно, Алекс беше взел кредитните си карти. Зенаид също. Но Алекс имаше да изплаща къща в Монреал, а колкото до Зенаид, би било истинско чудо, ако в сметката й оставаха и пет хиляди долара — на всичкото отгоре почти със сигурност бе вече и безработна.
— Аз имам пари — обяви Лавиолет. — Вярно, намалиха заплатата ми, тъй като се контузих при игра на футбол, а не на хокей, но все пак продължават да ми снасят около двайсетина хиляди месечно. Трябва да имам още към триста-четиристотин хиляди. Ще дрънна на Бернар.
Бернар беше неговият комисионер в Монреал. Но в неделя, и то на първи януари, доста трудно би се свързал с него. Алекс и Зенаид смаяно изгледаха гиганта. Не бяха и подозирали, че може да има толкова пари.
— Аз съм знаменитост — поясни Лавиолет.
Понеделник, 2 февруари, сутринта. Пътуваха за Пенанг.
Според Зенаид — и Алекс бе склонен да се съгласи с нея — следенето, на което я подлагаха от Милуоки до Ню Йорк (толкова зле прикривано всъщност, че най-вероятно имаше за цел просто да я сплаши), бе прекратено. Не забелязаха нищо подозрително нито в Хонолулу, нито в Куала Лумпур, при все че Алекс патрулира най-съзнателно по протежение на целия „фронт“. Лавиолет също бе изключително наблюдателен. Още от детските им години Зенаид го оприличаваше на огромен мечок. Огромен влюбен мечок. Макар че, в интерес на истината, той никога не бе претендирал да е влюбен. Но това чудовище имаше наистина невероятен нюх. В Хонконг, докато чакаха самолета за Малайзия, той най-неочаквано се бе втурнал, догонил, вдигнал във въздуха и залепил за една стена, при това без оня изобщо да успее да реагира, някакъв мъж, чието подозрително държане не направи впечатление на никого другиго, освен на него. Довтасалите китайски полицаи откриха у мъжа едрокалибрен пистолет, но по всичко личеше, че той няма за задача да ги следи. „Трябвало е да станеш ловец на шпиони, Лавиолет“, подхвърли тогава Зенаид. „Предпочитам да търча подир шайбата“, кротко отвърна той.
Изглежда, вече наистина не ги следяха. Нищо чудно впрочем. Виновниците за инцидента в Милуоки и за смъртта на дребния бакалин от Кеноша очевидно нямаха нищо общо с Лакомника. Или с някаква си ПОП. Нито пък с „Обауита Дженерал Уд“.
Поне в това отношение можеха да бъдат спокойни.
— В момента са на път за Пенанг — каза Милан. — Това е остров и същевременно щат на Малайзия.
— Знам много добре къде е Пенанг — сопна се Лодегър.
Веднъж бяха изкарали там една отпуска с Манди. По времето, когато да прекара с Манди повече от седем минути насаме все още не му беше нетърпимо.
— Е, и?
— Ами нищо — отвърна Милан с обичайната си флегматичност. — Като се изключи тази подробност, че близо до Пенанг, на една свръхмодерно оборудвана джонка, в постоянна връзка с основните световни финансови пазари, се намира някой си Джонатан Гантри, по прякор Лакомника.
Лодегър премълча. Премълча, защото сметна, че от тактическа гледна точка ще бъде полезно да помълчи няколко секунди. Преброи до шест, след което реши, че достатъчно е симулирал изненада и размисъл.
— Какво целите, Милан? Да ме накарате да повярвам, че онази мърла, която ни създаде толкова неприятности в Милуоки, е в комбина с Гантри?
— Не е изключено.
Гласът на Милан бе съвършено безизразен. Двамата мъже разхождаха кучетата си. Лодегър се мъчеше да удържи двата бобтейла на Манди — отвратителни песове с ужасно космати муцуни, които му се бе наложило да докара със специален самолет от някакъв развъдник за свръхпородисти кучета в Шотландия. Естествено, след като ставаше дума за специални кучета. Според Манди. Стрували му бяха около трийсет хиляди долара. И се стигна дотам аз, човек, който се разпорежда със суми, надхвърлящи бюджета на повечето европейски страни, да разхождам тези лайнени псета на лунна светлина! Ама че гадост! Преди десет минути Милан му се беше обадил по телефона и — без да се представи, както обикновено — като че ли малко саркастично бе попитал: „Не е ли време да изведете кучетата си? Аз тъкмо се каня да поразходя моето.“ Беше десет часа вечерта в Ню Йорк в неделя, 1 януари. И съответно десет часът в Малайзия, но сутринта на втори.