Някои от заемоискателите са отдавна утвърдили се дружества, оценявани като напълно достойни за доверие. Те са си създали репутация; балансът им открай време е положителен. Превърнали са се почти в институции. Оттук и се ползуват с висок рейтинг, което за северноамериканския пазар е оценка на относителната кредитоспособност на потенциалния заемоискател, определяна с минимално допустима неточност от сериозни специализирани служби. Облигациите, емитирани от дружествата с висок рейтинг, лесно намират купувачи. Големите търговски банки с радост се заемат да ги пласират; това са «благородни» облигации, чийто лихвен процент, разбира се, е нисък, тоест обратно пропорционален на гарантираната от тях сигурност.
В края на 70-те години в Съединените щати се наброяват малко под седемстотин от тези безпроблемни заемоискатели, или едва три процента от общия брой на американските дружества с активи от над четвърт милиард долара.
Което означава, че по ред причини деветдесет и седем процента от тези дружества се ползуват често с по-скоро жалък рейтинг. Към тях нерядко спадат и някои от така наречените «паднали ангели» — големи, стари компании, които в резултат на икономическата конюнктура или на нерешително управление са загубили някогашния си блясък и доверието на финансовите специалисти. Най-често обаче става дума за новосъздадени, млади и почти неизвестни компании — било защото основателите им не са съумели да се продадат както трябва, било защото са стартирали далече от Уолстрийт или пък защото са задълбали в област с неясно бъдеще (информатиката например). Както и останалите обаче, тези деветдесет и седем процента от дружествата също изпитват отчаяно нужда от пари, за да се развиват или да затвърдят първия си пробив на пазара. И следователно емитират облигации. Същите са известни като облигации «с висок риск», тъй като въпросните заемоискатели далеч не предизвикват ентусиазма на финансовите специалисти. Поради това, че се пласират най-трудно, тези облигации винаги предлагат примамливо висока лихва — около петнайсет процента.
На финансов жаргон те са познати под името «junk bonds» — боклучави облигации.
Когато Джеймс Д. Макартър среща за първи път Джонатан Гантри, последният работи като разсилен в една кантора, специализирана във финансови проучвания, възложени й предимно от «zinzins» — институционните инвеститори, между които са и пенсионните фондове. Някои от тези фондове разполагат с огромни капитали, достигащи понякога трийсет милиарда долара годишно. Къде и как да се вложат или инвестират (и то при минимален риск!) толкова пари, та ако ще печалбата да надхвърля инфлацията само с половин пункт?
И дума не може да става за «junk bonds». А и кой ли би ги посъветвал подобно нещо, излагайки се на опасността да ги загуби като клиенти?
И кой всъщност измежду утвърдените и авторитетни експерти действително е обръщал внимание на «боклучавите» облигации? Вярно, през 1977 година е регистрирана една по-мащабна сделка. Известна самолетна компания успява да получи подкрепата на не по-малко известна търговска банка — една от шестте най-големи в Съединените щати — за закупуването на голям брой облигации с висок риск. Но нещата спират дотам.
И ето че няколко месеца след последната поява на Лакомника, Макартър научава за закупуването на огромен пакет «junk bonds». Една все още незначителна търговска банка, която обаче скоро ще заяви мощта си благодарение на такъв род операции, решава да се хвърли в битката. Тя на пълни обороти започва да пласира «junk bonds»; създава несъществуващ дотогава пазар и предизвиква появата на налични авоари. Кампанията се разраства по принципа на търкалящата се снежна топка: сделките с фамозните «боклучави» облигации стават все повече и все по-значителни. Открила истинска златна жила, банката се ангажира с емитирането на облигации за сметка на пренебрегвани досега дружества и бързо се издига до ранга на специалист, натрупвайки състояние.
Такава е официалната версия. Но Макартър изпитва желанието и дори нуждата да знае повече (макар че по това време още не е срещнал Мора и работи все така като преподавател). В крайна сметка човек може да научи всичко, което иска да научи, стига да задава подходящи въпроси на подходящи събеседници. А Макартър разполага с чудесни информатори: неговите бивши студенти, наети до един от най-добрите фирми.