— Откри ли нещо, Ганьон?
— Престани да ме наричаш Ганьон!
— А ти как ме наричаш Гантри?
Вярно, така беше. Запита се що за мания бе тази да се обръща по фамилно име към всички мъже, с които поддържаше… да речем, известна степен на интимност. А и не само към тях всъщност. Ето че и Лавиолет наричаше Лавиолет, макар че никога не беше… Защо Гантри, а не Джонатан? Все пак наричаше Елиът Лари, нали? Е, не винаги, но често. И то от самото начало, от деня, в който вечеря с него в Торонто, без дори да си сигурна дали ще отидеш да видиш как изглежда стаята му в хотела. А нито веднъж не си нарекла Гантри Джонатан. Изпитваш нужда да запазиш: дистанция, що ли? Дали пък мъничко не те е страх от това, което ти се случи, Зенаид?
— Нищо не открих — поклати тя глава. — А и да съм открила, то е толкова невероятно, че ми намирисва на фантасмагория.
— Кажи все пак.
— Една организация с мащабите на американския континент, една-единствена глава, която мисли и заповядва; подставени лица на такова ниво, че биха могли преспокойно сами да натрупат състояние, ала въпреки това остават подставени лица. Плюс безупречно разработена техника и капитали, които биха могли да покрият дефицита в американската външна търговия за доста време.
Гантри запази мълчание. Лежеше по корем, загорял равномерно навсякъде. Тя постави лявата си пета върху темето му.
— Не би ли трябвало да ми отговориш нещо?
— Фантасмагория — помърмори Гантри. — Освен това забравяш филмовите продуценти, способни да финансират официално наемането на шест тежки хеликоптера за филм, който нямат намерение да снимат. Въпреки че изпращат въпросните хеликоптери на другия край на света.
— Какво имаш предвид?
Той остави купчината листове, които си даваше вид, че чете, и седна.
— Добре. Нека поговорим за това, Зенаид. Похарчих два милиона долара, без да се смята пропуснатата печалба, тъй като се отказах от операцията, започната преди твоето идване. И всичко това само за да науча, че няма почти нищо за научаване. Защото се сблъскваме с безупречно създадена машина.
Гантри погледна отново тъпоумните ципоноги, които продължаваха да клечат по реите, бомбардирайки палубата с гуано.
— И друго: те ни чакат в пролива Сондата. Чакат ни и в пролива Ломбок. А ако свием на изток, ще ни чакат и там, в Арафурско море и в пролива Торес, между Нова Гвинея и Австралия.
— Защо? Не могат да знаят къде отива джонката.
— Но със сигурност знаят, че постоянната ни база е в Саравак, на Борнео.
— При ибаните.
— При ибаните, където ще им е необходима цяла армия, за да ме измъкнат. За да ни измъкнат. Ще направят всичко възможно, за да ни попречат да тръгнем на север и да влезем във Флоресово море.
Зенаид се обърка от толкова имена.
— Флоресово море се намира между Ява и Бали. Мислех, че мога да мина през Молукския архипелаг, заобикаляйки остров Селебес откъм изток, но вече не съм убеден в това.
— Да отидем в Австралия.
— Разполагаме с малко предимство дотогава, докато сме в морето. Стъпим ли на сушата, независимо в коя страна, с нас е свършено.
— Искаш да кажеш, че ще си играем на Летящия холандец и ще се скитаме по моретата? Колко време?
— Те ще чакат толкова, колкото е необходимо. Пръснали са много повече пари от мен. Купили са всички тези кораби. Независимо от цената. Направили са си труда да създадат либерийски анонимни дружества с единствената цел да заличат следите си. Наели са сто-двеста души, намерили са и са им доставили оръжието. Може да са направили и много повече, не знам. В деня, в който решат да вкарат в играта хеликоптерите, от нас и помен няма да остане. По тези места дълбочината достига две хиляди метра.