— Дали остров Рождество…
— Затваряй си устата, Лавиолет! — изсъска Зенаид.
От нощния мрак изникна някакъв мъж. Той понечи да помогне на Зенаид да изкатери скалите. Тя без малко не го хвърли в морето. Изминаха сред гробно мълчание неколкостотин метра и едва не се блъснаха в стената на една къща, която изскочи сякаш изпод земята току под носа им.
Озоваха се в малка вила, където по телевизията вървеше стар скеч с Пол Хоган. Мъжът, който се бе опитал да помогне на Зенаид да изкатери скалите и покрай това леко й бе пуснал ръка, се оказа с ръста на Лавиолет. Беше австралиец и се казваше Джоф Макнълти.
— Аз съм никталоп и виждам през нощта — уведоми ги той. О! По дяволите, Гантри! Откъде го изнамери тоя снаряд?“.
Снарядът беше Зенаид. Гантри отговори, че не помни.
Че несъмнено я е забърсал от някой кош за лангусти и че също така не си спомня какво прави тя тук.
— Може ли да светнем, Запартък?
Запартъка Макнълти първо пусна пердетата и едва тогава запали лампата. Сега се виждаше значително по-добре, отколкото на едничката светлина на телевизорния екран.
Къщичката се състоеше само от три стаи. Колкото до Макнълти, той наближаваше седемдесетте.
— Готин пич — заяви той, оглеждайки Лавиолет. — Искате ли чай, момчета?
Очевидно обожаваше Гантри, когото познаваше от единайсет години.
— Откакто един хубав ден този млад шибаняк дебаркира от джонката, която имаше навремето. И която беше не по-голяма от вана. Все още ли държиш трите балийки?
— Препродадох ги. Самолетът готов ли е?
Естествено, че бил. И Макнълти щял да го пилотира лично, за да избегне всякаква недискретност. Щом трябвало да бъде дискретен, както му казали. Щели да излетят преди разсъмване, преди шибаното утро, преди шибаното слънце да изгрее. Предвидени били и всички по-нататъшни етапи на шибаното пътуване. Добре щяло да бъде, обаче, някой да му помогне да изкара шибания самолет от шибания хангар. Двамата с Лавиолет тръгнаха, обявявайки, че ще се върнат след три часа и че дотогава стаята е свободна. И че ако снарядът желае да отмори там породистия си задник, нейна воля.
— Породистият ми задник!… Гръм и мълнии! — взриви Се Зенаид.
За пръв път се намираше с Гантри в истинска къща и изпитваше необичайно смущение. Чувстваше се виновна заради това, че Гантри се е видял принуден да напусне джонката си, за да се хвърли в авантюра, която твърде малко го засягаше, въпреки че твърдеше обратното.
— Приятелят ти винаги ли е толкова вулгарен?
— Не. Пред теб определено се въздържа. Ти му направи силно впечатление. Искаш ли да полегнеш малко?
— Зависи с каква цел.
Гантри приготви кафе. Остров Рождество принадлежеше на Австралия; простираше се на площ от сто трийсет и пет квадратни километра и се намираше на триста и шейсет километра южно от Ява, на две хиляди километра от първия австралийски плаж и на две хиляди километра от Пърт, най-близкия голям град. На него живееха четири хиляди души, от които половината китайци, препитаващи се главно с добив на фосфат.
— Женен ли си?
Странен въпрос, съвсем неволно изплъзнал се от устата й. Може би под въздействието на създалата се почти семейна атмосфера, докато двамата пиеха кафето си пред телевизора, по който сега предаваха мач по австралийско ръгби. Същият се играеше на овален терен, настръхнал от безразборно разположени врати, по който сякаш напосоки, подобно на хлапета в училищен двор, препускаха няколко дузини огромни типове с мускулести ръчища.
— Веднъж за малко и това да свърша. Но тя страдаше от морска болест и не можеше да се примири с мисълта, че трябва да живее на джонка.
Гантри гледаше мача. Ти си пълна идиотка, Зенаид! Никога досега не си позволявала на мъж да ти диктува начина на живот. Как се виждаш да прекараш остатъка от дните си далече от Канада и Мисиками, и то на кораб, не по-голям от апартамента на Лари на Парк Авеню? И най-вече защо? За да му служиш за секретарка? Той вече си има, при това чудесна. За да работиш с него? И таз добра! Гантри мисли със светлинна скорост и ти просто не си му в категорията. А и освен това той може би все пак има право на мнение по въпроса.