Предупреждението му ме държа буден цяла нощ. Лежах, вперил очи в преливащите се сенки. Всеки път, когато вземех решение как да постъпя, ме обземаха съмнения. Истината нямаше непременно да ме освободи. Властите можеха да ме оставят в затвора дори ако свидетелствах, но тогава Мона щеше да се окаже в опасност, когато се върнеше в Египет, за да види баща си. Ако продължавах да мълча обаче, щях да лежа тук с години.
Когато заместник-директорът и сержантът ме събудиха в килията на другата сутрин, те също изглеждаха недоспали. Очите им бяха хлътнали и движенията им бяха бавни, сякаш и те са били наказани. Не казаха почти нищо, докато ми слагаха белезниците и ме поведоха покрай кабинета на директора към помещение, което явно беше лечебницата.
Вътре имаше дванайсет легла, половината празни; другите бяха заети от треперещи фигури, стенещи под вълнени одеяла. След по-внимателно вглеждане забелязах, че по маркучите на системите им са накацали малки черни мушици, които се хранеха с протекли капчици глюкоза. Въздухът беше изпълнен с мирис на мехлеми и амоняк, а от радиото в стаичката на санитарите гърмеше познатата мелодия на новинарската емисия „Това е Кайро“ и ми напомняше за предишния ми живот. Радиото пращеше, а в коридорите беше шумно от виковете на затворниците.
Заведоха ме зад платнен параван и закопчаха белезниците ми за тясна кушетка за прегледи. Оставиха ме да седя сам на нея за няколко минути.
Докато чаках, забелязах точици и петна по паравана. Първоначално ми заприличаха на размазани насекоми като в килията. Но когато ги разгледах по-внимателно, видях, че са капчици кръв, яркочервени, сякаш бликнали от човешко сърце и още незасъхнали.
Параванът се отдръпна. Високият непознат със слънчевите очила, фондьотена по лицето и белите зъби пристъпи напред. На врата му до вратовръзка на червени и бели райета висеше медицинска слушалка.
— Добро утро, Али Хасан — каза той на отличен арабски. — Как се чувстваш?
— Добре, благодаря. А вие, господине?
Той си пое дълбоко въздух и потри ръце, като че ли имаше много да ми разказва, но тогава въздъхна, сякаш не си струваше усилията. Забелязах, че дланите му са много бели. Или не си беше направил труда да ги замаскира с грим, или това просто не беше възможно с честото миене на ръцете, което се налагаше при работата в лечебница.
— Доста съм зает — отвърна той и отново въздъхна.
— Господине, не знам защо ме доведоха тук. Чувствам се добре.
— Да, знам. Това е проблемът.
— Моля?
— Всъщност трябва да се обръщаш към мен с „докторе“. Аз съм доктор Абд ал-Кадир Сабри. — Ухили се по-широко и отново зърнах проблясъка на злато в устата му. — Казах на директора, че започваш да се чувстваш твърде удобно тук. А когато хората се чувстват твърде удобно, нямат желание за никаква промяна.
Спомних си как Реймънд ми каза, че този мъж е германец. От толкова близко разстояние гримът му личеше много, почти като на американец, решил да се направи на чернокож. Усмивката му ме обезпокои, защото той беше наясно, че съм прозрял през маската му.
— Уверявам ви, докторе, че тук никак не ми е удобно. На никого не би му било удобно.
— Може би това не е подходящата дума — кимна той. — Арабският не ми е роден език, знаеш това. Не е дори и вторият ми език. Мисля, че думата, която търсех, е „привикнал“.
Той свали слънчевите очила и ги прибра в джоба на гърдите си. Очите му бяха сиво-сини. Изглеждаха плашещо на фона на неестествения цвят на кожата му и боядисаната му коса.
— Да, тази дума като че ли е по-подходяща — съгласих се аз.
— Чу ли какво ти казах?
— Кое по-точно?
— Че арабският не ми е роден език.
— Да, господине.
— Тогава знаеш кой съм, нали?
— Не, господине.
— Естествено, че знаеш, Али Хасан. Предишният ми пациент трябва да ти е казал след последната ни среща. Хер „Гарфийлд“. Между другото, това не е истинското му име.
Той постави студените си пръсти под ушите ми и започна да опипва черепа ми. Миришеше смътно на лавандулов одеколон и йод. Ръцете му бяха много меки, но много силни.
— Хер Гарфийлд е интелигентен човек, но не умее добре да се приспособява — каза докторът, докато продължаваше да ме преглежда. — Вие по-добре ли се приспособявате, господин Хасан?
Палецът му притисна леко адамовата ми ябълка.
— Старая се да се адаптирам към заобикалящата ме среда — отговорих с леко пресипнал глас.
— Да, но как се приспособяваш, без да изневеряваш на принципите си? Как ще удържиш затворът да не те промени? — Той оголи венци. — Нали това те съветваше младата дама в картичката си?