— Генерале, защо ни задържат? — попита Реймънд, сякаш продължаваха спора от кабинета на министър-председателя.
— Защото въведохме извънредно положение в цялата страна. — Амер го погледна в очите. — Тази вечер беше направен опит за покушение срещу министър-председателя и веднага започнахме да въвеждаме допълнителни мерки за сигурност. Искаме всичко, което сте заснели днес.
— С каква цел? — Реймънд ни погледна, за да види дали и ние сме също толкова озадачени.
Лицето на Амер приличаше на затворен портфейл, не издаваше нищо.
— Проблем ли има?
— Питам защо искате да изземете филма — каза Реймънд.
— Защото това е заповед — заяви Амер. — Това е достатъчно основателна причина.
— Не възразявам, генерале. Просто ви питам.
Не знаех дали някакво вродено безочие, или твърдоглава съпротива срещу властите караше Реймънд да се препира. Но краката ми започваха да треперят от страх и от огромното количество урина, която се мъчех да устискам.
— Отказвате ли да сътрудничите? — Амер погледна Мона, сякаш му трябваше помощ с превода.
— Интересно ми е защо изземването на филма е такъв приоритет при дадените обстоятелства — продължи да настоява Реймънд.
Бяха ни обградили петима войници, а поне още двама надничаха през прозорците на колата.
— Господин Гарфийлд, мъжът, който се опита да убие министър-председателя, може да е имал съучастници. — Амер едва се владееше. — Трябва да разгледаме филма ви като доказателство. А сега ще ни съдействате ли, или трябва лично да обискираме автомобила?
Вдигнах очи към обсипаното със звезди небе и отправих отчаяна молитва. Моля те, обърнах се към Бог. Ако ще ме наказваш, поне ме накажи за собствените ми грехове, а не за чужди.
— Реймънд, моля те, недей да спориш. — Мона протегна ръка към него. — Не си в собствената си страна.
— Наясно съм.
Той се отдръпна от нея, но не демонстративно. Какъвто и плам да се беше зародил между тях, сега гаснеше бързо. Щях да се зарадвам, ако не пристъпвах нервно от крак на крак в опит да не се посрамя.
— Документалният филм е наш — уточни Амер. — Това беше част от споразумението за сътрудничество. А сега ще ни предадете ли лентата, или е необходимо да претърсим автомобила ви?
Реймънд ме погледна и въздъхна.
— Господин Хасан, бихте ли ми дали ключовете за багажника? — попита той с театрална официалност. — Ако предадем филма, може ли поне да се погрижите да не бъде осветен и съсипан?
Само след няколко минути ролките бяха предадени и минавахме над канала Махмудия. Сигналът на радиото се изгуби, новините спряха и скоро градът на брега на Средиземно море се превърна в спомен. Вятър думкаше по вратите на колата като ръце по десетки барабани. А в огледалото за обратно виждане светеха фарове на самотна кола, която ни следваше по пустинния път, без да ни настига и без да изостава твърде много. Просто ни даваше да разберем, че е зад нас.
— Мисля, че не само аз забелязах кога точно се пръсна глобусът — промърмори Реймънд.
Не се каза нищо повече. Мисля, че от този момент нататък всички бяхме наясно, че ни наблюдават и подслушват.
Трябваше да напусна страната. Трябваше да измъкна и татко. Нямах представа дали Мона би дошла с нас. Но когато си спомних за топлото ѝ тяло, притиснато в моето, и миглите ѝ, потрепващи върху бузата ми сред хаоса, малко се обнадеждих.
След два часа и половина наближихме Кайро и радиото отново хвана станция, по която предаваха новини. Вече бяха започнали гонения. Централата на Мюсюлмански братя в Хелимая беше обискирана. Няколко десетки братя бяха арестувани и обвинени в участие в заговор за убийството на Насър и освобождаването на Нагиб от домашен арест. Твърдеше се, че са намерени скривалища с оръжия и експлозиви в джамии и гробища в покрайнините на града. Не знаех дали това е вярно. Но беше очевидно, че някой от организацията беше издал имена и адреси.
Докато стигнем до центъра, по улиците вече имаше барикади като при обсада, на площад „Тахрир“ имаше военни джипове и войници, строени покрай статуите на лъвовете на моста Касър ал-Нил.
Оставих Реймънд пред хотела му, после закарах Мона до вилата на баща ѝ в Гардън Сити. Но бях толкова нервен заради револвера под седалката, че не успях да подхвана разговор с нея. Сигурно е изтълкувала мълчанието ми като униние. Когато ми благодари, че съм се застъпил за нея, и ме целуна по бузата за лека нощ, едва забелязах.
После отидох до брега на Нил и след като се уверих, че наоколо няма никого, най-накрая изпразних пикочния си мехур. След това хвърлих оръжието в реката. Но за разлика от киселините, които бушуваха в тялото ми, не го чух да цопва.