Но за моя изненада той се съгласи, когато го попитах дали може да отидем на кино, както правехме като малки.
— На никого не би му минало през ум, че бихме си пилели времето по този безвкусен начин.
В „Метро“ тъкмо беше излязъл американският филм „На кея“ и го даваха в двойна прожекция заедно с японски филм за някакво чудовище на име „Годзила“. Платихме по една лира на човек, за да седнем на балкона. Шериф беше взел пакет с плодове вместо пуканки, както и заредения револвер, за да ми попречи да избягам. Плюеше костилки и мърмореше недоволно на всяко име от началните надписи: актьорът в главната роля имаше италианското име „Брандо“, актрисата в главната роля се казваше Ева Мари Сейнт, режисьорът Казан беше грък или турчин, а сценаристът очевидно беше евреин. Шериф задряма за малко и аз се взрях в профила му в сумрака на залата, докато размишлявах дали да не грабна револвера и да избягам навън. Но Шериф се събуди тъкмо когато Марлон Брандо седеше на задната седалка в таксито с брат си и размишляваше изтерзано за всички пропуснати шансове да стане мъжът, който искаше.
— „Можех да бъда шампион“ — Шериф имитираше мърморенето на актьора с американски акцент, с костилки от кайсии в устата. — Колко абсурдно!
— Защо мислиш така?
— Защото бандата не го уби веднага щом стана информатор — отвърна той. — Трябваше да му отрежат главата и да я закачат на някоя стена, за да видят всички други какво им се пише.
Японският филм с чудовището обаче се хареса много повече на братовчед ми. Дори се разсмя и заподскача на седалката, когато страшният гущер прегази електрическите жици и подпали Токио с дъха си.
— Ето този филм трябва да спечели „Оскар“! — заяви той.
Времето ми да го разубедя или да избягам изтичаше. Когато излязох от къщи посред нощ, за да си събера мислите и да погледам звездите, Шериф ме последва веднага, а двама непознати братя седяха на мястото, където приятелите на баща ми обикновено пушеха и играеха табла. След два часа вече пътувахме с автобус с още няколко десетки души от екипа към снимачната площадка.
Докато седяхме най-отзад, Шериф ми разкри някои подробности от плана, които до този момент беше крил от мен. Твърдеше, че член на „тайните служби“ на Мюсюлмански братя се е внедрил в транспортния отдел на продукцията още преди месеци. Напоследък този брат шофирал цистерна с гориво за електрическите генератори на снимачната площадка. Днес, обясни Шериф, той щял да паркира зад фасадата на фараонското градче и щом закъснителите бъдели свързани със заложените в декора експлозиви и прекършени, щял да последва невиждан огнен спектакъл.
След събитията в Александрия мерките за сигурност на снимачната площадка бяха затегнати с военни джипове и полицейски коли, проверяващи документите на всички шофьори, преди да ги допуснат на терена. Шериф ме увери, че нямало защо да се притеснявам. Някои офицери на ключови постове също били тайни агенти на Братството. Засега те били пасивни участници, но при първия знак за успех на операцията щели да се включат по-активно и смъртоносно.
Автобусът пристигна пред главния портал в пет без петнайсет сутринта и охраната ни махна да минем. По филма просто работеха твърде много хора, за да се проверяват документите на всеки един. След като паркирахме и слязохме, Шериф отново се обърна към мен:
— Ако сега кажеш нещо на някого, няма просто да те убия, а ще се погрижа баща ти да бъде измъчван и унизен, преди да бъде публично екзекутиран. Бездруго вицовете му никога не са ми харесвали.
Той се отдалечи, подтичвайки в сивата дрезгавина на ранното утро, преди да успея да му задам каквито и да било въпроси.
Видях обаче цистерната, която ми беше описал, паркирана зад портала, където бръмчаха генераторите.
Околните хълмове все още приличаха на черни могили на фона на сивкавите остатъци от нощта. Разпознах поне петима-шестима братя, които бях виждал на сбирките у професор Фарид, да изплуват от мрака, за да се включат в разтоварването на сандъци с техника от камионите, незабележими сред кипящата наоколо работа. От дюните долитаха проблясъци на огньове и рев на животни. Осъзнах, че там хиляди хора са се разположили на палатки, за да са готови да се явят на площадката на разсъмване като статисти. Луната залязваше над голямата фараонска арка. Десетки коне цвилеха в конюшните; кози и овци блееха в оборите; а стотици гълъби пърхаха в дървените клетки в очакване на звездния си миг пред камерата.
Когато небето изсветля, жените, отговарящи за костюмите, отвориха шатрите си, а отговорниците за реквизита натовариха вързопи в теглени от волове каруци и ги повериха на статистите: това бяха всичките им притежания, с които щяха да предприемат дългото пътуване в пустинята.