Абу Сурор
П.П. Оказва се, че Шайма иска да ѝ помогна да се върне при семейството си. Но това няма да стане.
22
След като прекарах една дълга студена нощ в Цитаделата, се озовах сред десетките затворници, които трябваше да бъдат закарани с бълващи изгорели газове автобуси до бивша британска военна база, известна като Ал Сигн Ал Харби. Базата беше преустроена в затвор в покрайнините на Кайро, източно от река Нил. Когато разбраха накъде ни кара автобусът, няколко от арестантите се разплакаха неприкрито.
Гадеше ми се и не разбирах как се бях озовал тук. Да, осъзнавах напълно, че ме бяха задържали като част от чистката срещу враговете на Насър. Но не проумявах защо опитът ми да осуетя плана на братовчед ми не ми беше спечелил поне малко по-благосклонно отношение. Не разбирах и защо господин Демил беше получил инфаркт по време на толкова ключов момент от снимките. Но съдейки по реакцията на Шериф, подозирах, че не е било случайно съвпадение. И последно, никой не беше обяснил защо Реймънд беше задържан заедно с нас. Вярно, бяха го хванали със закъснителя, който му дадох. Но нямаше как някой да си въобрази, че този евреин е участвал в конспирацията на Мюсюлмански братя.
Въпреки това той стоеше от дясната ми страна, все още облечен с дрехите, с които го бяха арестували, сред редиците от по десет пленници в двора на затвора и слушаше приветствената реч на заместник-директора.
— Господа, има дни, в които животът на даден човек се променя безвъзвратно. Понякога това е денят, в който той напусне дома на родителите си. Понякога е сватбеният му ден. Понякога е раждането на първото му дете. Но понякога това е денят, който ще бъде последният му на този свят. — Заместник-директорът замълча, за да ни даде време да осмислим думите му. — Господа, днес е този ден за всички вас.
Той беше нисък мъж с писклив глас, присвити очи и малка уста, подобна на рибешка, със сиво-бели рехави мустаци. Властта му се дължеше единствено на лентите на ръкавите на униформата му и на войниците, насочили мощни пушки към мен и трийсет и деветимата други затворници във вътрешния двор.
Самият затвор представляваше мрачно място, съставено от пет големи бетонни блока, обрамчени от високи десет метра гранитни стени, увенчани с навита на спирали бодлива тел и кръг от войници в подножието. Всяка сграда представляваше нещо като затвор в затвора — два етажа с вътрешен двор по средата и стражеви кули в ъглите. Двайсет надзиратели бяха излезли на двора, за да посрещнат новодошлите — по един на двама затворници — едри, грубовати на вид мъже, които се движеха по-небрежно от войниците, подсмихваха се на новите попълнения и говореха на груб, селски диалект. Докато заместник-директорът говореше, те навлязоха сред редиците ни и започнаха да издърпват мъже от строя за въображаеми провинения, изправяха ги до стените на блока и започваха да ги удрят и ритат, докато ги претърсваха за контрабанда.
— Задържани сте, защото ви смятат за врагове на страната — продължи заместник-директорът. — Не ви се полагат същите права като на обикновените затворници. Не сте обект на гражданското законодателство. Нямате право на дело по бързата процедура. Нямате право на адвокат. Нямате право на свиждания насаме. Дори нямате право да научите причините за ареста си. Ако нещо от изброеното ви бъде предоставено, трябва да се поклоните дълбоко на Гамал Абдел Насър и да му благодарите...
Заместник-директорът се спря пред мен, повдигна брадичката ми и изгледа косо Шериф, който стоеше от лявата ми страна. Братовчед ми не ми беше обелил и дума, откакто ни арестуваха.
— Ако ви се усмихне късметът да ви изправят пред военен или граждански съд, ще стоите в залата, затворени в клетка като мръсни животни, каквито сте на практика, за да изслушате повдигнатите ви обвинения. Съветвам ви да молите за милост и да признаете естеството на предателството си при първа възможност. — Той се приведе към мен и ме подуши, тежка обида, защото поддържах безупречна лична хигиена. — Желая ви приятен престой. За нас е радост да ви приемем.
Един сержант ме сграбчи за ръцете, закопча ги с белезници зад гърба ми и ме поведе към сградата, обозначена като Блок 2. Надеждата ми погина в дълъг, задушен коридор, обрамчен с железни врати на килии от двете страни. Кръвясали очи се впиваха в мен през тесни отвори, обезумели гласове изригваха от мъже, стояли затворени твърде дълго с най-големите си страхове и опасения. В дъното на коридора ме очакваше празна килия с размери два на три метра. Блъснаха ме вътре и затръшнаха вратата след мен, като ме оставиха сам с една гола крушка, хвърляща сивкаво-синя светлина върху каменния под. Мирис на мухъл, лайна и амоняк подминаха ноздрите ми и се загнездиха направо в корема ми.