През насълзени очи видях сламеник с петна от влага в единия ъгъл и пластмасова кофа в другия, от която се носеше миризма, подсказваща, че скоро е била използвана като тоалетна. Скъсано въже беше завързано на увиснала част от дървена греда на тавана, сякаш доскоро нещо е висяло на него. Тъмни петънца образуваха почти непрекъсната линия по средата на неравната каменна стена. Първо си помислих, че са били оставени от човешка ръка, вероятно от бивш обитател на килията, отброяващ дните от присъдата си. След като ги разгледах по-отблизо, се оказаха телата на напили се с кръв тлъсти насекоми, които са били методично размазани едно по едно.
Взирах се в точките, докато те не се превърнаха в код, който трябва да бъде дешифриран. Какво щеше да стане с мен? Преди няма и три седмици красивата ми американска мечта изглеждаше почти достижима. Сега си представях как баща ми научава новината на игрището за голф в края на пустинята, със сак със стикове, преметнат на рамо, докато клиентите се придвижваха към следващата дупка. Ако, разбира се, изобщо научеше къде се намирам. Тогава си спомних как Мона се взираше след мен, докато ме извеждаха от тълпата на снимачната площадка. Все още имах песъчинки в устата си от войниците, които бяха натикали лицето ми в пясъка, докато камерите снимаха. Нищо чудно, че братовчед ми се беше изсмял; бях се опитал да вляза в ролята на героя, а в крайна сметка се оказах глупакът.
Навън тръбач от близкия лагер за военна подготовка репетираше бойния си призив, като всеки път грешеше на едно и също място и започваше отначало.
Вдигнах очи към високите, закрити с решетки прозорци и зърнах бледа ивица от слънцето зад сив облак като стара монета, скрита частично под мъжка обувка. През следващите няколко часа я наблюдавах да угасва бавно, докато всичко не потъна в мрак и останах само с жужащата светлина на електрическата крушка на тавана и армейския тръбач, упражняващ гамата навън.
Веднага щом се здрачи, вратата на килията се отвори и висок, пълен мъж с командирска униформа влезе, придружен от двама надзиратели.
— Добър вечер, Али Хасан — поздрави той. — Аз съм Хафез Дигви, директорът на това заведение. Вярвам, че всичко тук е наред.
— Да, господине. — Вече бях чувал името му в коридорите от устата на мъже, които обикновено плюеха на земята и се изкашляха в сгъвката на лакътя си, след като го изречаха.
— Уведомиха ме, че вие сте един от по-образованите затворници. Навярно, след като се опознаем по-добре, бихме могли да обсъдим подобряване на съществуващите програми за лишените от свобода. Би се отразило много добре на цялостната атмосфера.
В разрез с репутацията си, директорът имаше доста искрено и човешко изражение. Когато заговорих, той наклони глава, сякаш живо се интересуваше от най-разпространените оплаквания сред затворниците. На всеки няколко секунди сиво-кафявите му очи се присвиваха в поне привидно съчувствие, като че ли виковете и стенанията на обитателите на съседните килии му причиняваха истинска болка.
— Трябва да призная, че имаме проблем — каза директорът. — Много от надзирателите ни са бедни хора. Не четат книги и не ходят по нощни клубове като „Пирамидите“. Презират всеки, който има образование, и обикновено се отнасят жестоко с такива хора. Може ли да попитам къде сте учили?
— В университета „Фуад I“ в Кайро. — По-разумно би било да излъжа, но все още не се бях отървал от гордостта си.
— В такъв случай очаквам тук да ви е много трудно. — Директорът наклони благосклонно глава, но аз останах разтърсен от споменаването на нощния клуб, в който се бях срещнал с англичанина.
— Във ваш интерес е престоят ви тук да бъде колкото се може по-кратък. Разбирате ли какво имам предвид?
— Защо да не разбирам?
— Казвам само, че е най-добре веднага да започнете да сътрудничите – той изрече отчетливо всяка дума. — Съветвам ви да направите пълни самопризнания и да ни споделите всичко, което знаете за приятелите си от Мюсюлмански братя, за да ускорим делото ви пред военния трибунал.
— Но, господин директор. — Опитах се да се усмихна, въпреки че лицето все още ме болеше от побоя в камионетката. — Несъмнено знаете, че ако братята дори заподозрат, че сътруднича, голяма беда ще сполети не само мен, но и близките ми извън тези стени.
— Да, разбираме, че това е повод за притеснение. — Директорът кимна на двамата надзиратели. — Затова трябва да направим всичко възможно, за да ви убедим, че по нашия начин ще бъде най-лесно.
Един от надзирателите пристъпи напред — сержант, висок близо два метра, с татуировка на малка синя птица в ъгъла на дясното око, което показваше, че е от някое от склонните към мистицизъм племена в Горен Египет.