Той свали колана си, а през това време в килията влязоха още двама надзиратели. Те ме сграбчиха за ръцете и ме задържаха.
— Дайте му палката — нареди директорът.
Стиснах бузите на задника си, за да не им позволя да ме изнасилят.
Вместо това татуираният сержант ме зашемети с шамар. Някой друг уви колана на главата ми, малко над веждите.
— Какво правите? — извиках аз.
Един от другите надзиратели дръпна колана и го закопча стегнато. После пъхна палката между колана и челото ми. Започна да я върти така, че коженият ремък се затягаше и металните шайби на дупките започнаха да се врязват болезнено в главата ми.
— В името на всичко свято, спрете! — изписках аз.
Те обаче отново завъртяха палката и чух изпукване в главата си.
— Ще ме убиете! — изкрещях. — Стискате твърде силно.
— Не е нужно да се мъчиш — каза директорът.
Стиснах зъби и се молех мозъкът ми да не изтече през темето ми като каймата от усукана наденица.
— Каква полза бихте имали от мен, ако мозъкът ми изтече през ушите? — извиках.
Те обсъдиха нещо помежду си. Сержантът с татуировката ме зашемети с още един шамар. Свалиха колана и сложиха превръзка на очите ми. Завързаха ръцете ми с въже, с което ме повдигнаха във въздуха. Завъртяха ме и с гръмогласен смях започнаха да ме удрят като мексиканска пинята. Всеки момент щях да избълвам съдържанието на стомаха си из цялата килия. Всеки удар беше изненадващ, защото не виждах откъде идва. Фалшиво свирещият тръбач правеше кошмарния ми делириум още по-непоносим. Най-сетне ме свалиха, развързаха ме и свалиха превръзката от очите ми. Зрението ми от черно постепенно изсветля до тъмносиво. Татуираният сержант разкопча белезниците и ги свали от китките ми, а директорът застана пред мен и разпери ръце.
— Виждаш ли? — Примигна два пъти. — Тук сме се събрали все разумни хора.
Гадеше ми се и бях твърде отекъл, за да закуся на другата сутрин, след като не можах да мигна цяла нощ, защото надзиратели нахлуваха в килията с крясъци и удряха метални съдове, за да не заспя, а после насекоми нападнаха глезените ми. Почти целия ден бях като зомби, излизах с мъка за проверките и разходките, а вечерта се отзовах на зова на тръбата и се наредих на опашката за вечеря. Беше горещо като в пещ и нямаше изгледи нощта да донесе прохлада, което беше предпоставка за дългото застояване на неприятни миризми. Вонята на немити тела и прах от ронещите се бетонни стени изпълваха въздуха. Кафеникав пушек се носеше от пещта за изгаряне на отпадъци и обвиваше с кафява пелена слънцето. Плъхове пъплеха около бараката, в която се помещаваше банята, радвайки се на свободата, от която бяха лишени човешките същества в затвора.
Огледах се и не видях почти никой познат на опашката. Някои от тези мъже може да бяха участвали в други заговори на Мюсюлмански братя, за които не знаех нищо. Но от свирепия начин, по който ме измерваха с поглед и се подсмихваха, разбрах, че повечето сигурно са обикновени престъпници. Очевидно ме бяха пратили сред тях, за да ми покажат, че по-добрият вариант е да сътруднича.
В началото на опашката затворник с жълтеникава кожа и раздираща гърдите кашлица сипваше мазен бульон от грамаден казан, от който се вдигаше пара, докато въоръжени надзиратели стояха от двете му страни и наблюдаваха. Всеки път, когато металното канче на затворник бъдеше напълнено до половината с отвратителната на вид течност, надзирателите му нареждаха незабавно да се връща в килията си и размахваха камшици.
„Еди“, който безцеремонно беше заел моето място като личен асистент и носач на стола на господин Демил, премина с куцукане. На снимачната площадка се носеше по модата, с тънко памучно сако и папионка. Сега от главата му падаха цели кичури коса, а два от предните му зъби липсваха. И до ден-днешен не знам дали беше участвал в конспирацията. Честно казано, се съмнявам. Сигурно просто е бил любител на киното като мен. Но го бяха пратили тук като агне сред вълци. За да закуцука до килията си, Еди трябваше да мине между две дълги редици от надзиратели. Наблюдавах ги как се редуват да му подлагат крак и да го блъскат, докато високият сержант с татуираната синя птица излезе напред и го блъсна силно с две ръце, при което канчето на момчето падна. Еди се свлече на колене със сълзи, оставящи мокри дири по мръсното му лице, по което се изписа недоумение и глад. Сержантът го заплю и другите надзиратели се разсмяха, когато момчето стана, взе празното канче и хукна към килията си.